Инфлация, дефлация и използване на капацитета, част 2

В последното видео говорих доста за определящия фактор за това дали имаме инфлация или дефлация. Не е толкова паричното предлагане, макар и то да има ефект, колкото степента на използване на капацитета. Използването на капацитета зависи от търсенето. Направих това разграничение с примера, който дадох за острова, на който разполагаш с много малко парично предлагане (например една мида), но ако обращаемостта е много висока, ще има изразено търсене. Ще имаш висока степен на използване на целия капацитет на острова и може да имаш инфлация, дори паричното предлагане да е само една мида. От друга страна, ако сме намерили доста миди, но транзакциите спрат, обращаемостта ще намалее значително и дори паричното предлагане да е огромно или много по-голямо от преди, търсене няма да има. Търсенето ще е много по-ниско от капацитета. Както показахме в икономическото видео за кексчетата, когато имаш голямо количество неизползван капацитет, всеки е насърчен да опита да продаде нещо допълнително, като намали цените си. Може да имаш повишено парично предлагане, но ако обращаемостта намалее (или когато търсенето намалее, защото то определя нейното понижаване), пак може да имаш ситуация на дефлация. Докоснахме тази тема с графиката, която показа, че всеки значителен прилив на инфлация е бил стимулиран, или предхождан, от доста голямо повишаване на използването на капацитета. Инфлацията реално започна, когато използването на капацитета достигна до прага от 80 процента. Представи си, че ако средно в световен мащаб използването е 80 процента, това означава, че при някои то е 70, а при други – 90 или 95 процента. Тези, при които е 95 процента, ще си кажат: "Еха, защо вместо да се опитвам да кача използването на 96, 97 или 98 процента, просто не вдигна цените и да спра да се притеснявам за увеличаване на производството?" И очевидно предлаганото от тях влияе на тези, които го ползват, което води до общата инфлация на цените. С това предвид, искам да разгледам един друг аспект. Всеки говори за петролната криза в началото на 70-те. През 1973 г. се случи войната от Йом Кипур. Въоръжихме Израел и всички държави членки на ОПЕК спряха продажбите си на петрол към САЩ и много други западни страни. Казват, че цените на петрола са скочили до небето и тази криза е причинила инфлацията. Това сигурно е допринесло, но 1973 г. е ето тук на диаграмата. Ако погледнеш тази диаграма, вече сме попаднали в спектъра на инфлацията. Общите цени вече се увеличават. Използването на капацитета всъщност я предхожда. Това вероятно само е наляло масло в огъня. Въпросът, който всеки си задава, е какво ще се случи сега? Преди текущата финансова криза, имахме определен капацитет. Да кажем, че това е всичко произведено в САЩ, или брутният вътрешен продукт (БВП) на Съединените щати. БВП е просто продукцията, нали? В нормална развита среда, ако се върнем в 60-те години – вероятно трябва да извадя графиката на Блумберг и тук, защото е доста интересна – около 60 процента от БВП идва от консумация. Консумацията не винаги е нещо лошо. Всъщност чрез нея си осигуряваме добър жизнен стандарт. Консумация е това, че имам хубав диван, телевизор и ходя на почивки. Тя подобрява стандарта на живот, а на практика целта на всички държави е да направят това. Остатъкът са спестявания. В една традиционно отговорна, развита страна, спестяваш между 30 и 40 процента, в зависимост от това дали си в Япония или в Западна Европа. Спестяванията се превръщат в нови инвестиции, които да повишат производителността. Така спестяванията ти позволяват да повишиш производителността си следващата година. Ако не спестяваш поне малко, производителността ти ще намалее, защото никой няма да инвестира във фабрики и те ще остареят, пътищата няма да бъдат използваеми повече и т.н.. Когато някой инвестира, това са спестяванията на някой друг. Важно е да се разбере, че инвестициите и спестяванията са двете страни на една монета. Ако никой не спестява, няма да има пари за инвестиции. Ако се върнем на този пример, спестяванията на хората не само поддържат производителността, но и я увеличават. Това ще е следващата година или десетилетие. Тогава ще консумираме 60 процента от по-голяма стойност и жизненият ни стандарт ще се покачи. Това е устойчива и добра ситуация. Това, което за нещастие се случи след началото на 80-те е, че постоянно увеличавахме кредита си. Започнахме да заемаме все повече пари на всички останали, а те започнаха да заемат все повече пари на нас, което се изрази предимно във все по-голяма консумация. Ако погледнеш БВП на САЩ през 2007 г., средният американец е консумирал повече, отколкото е произвел. Имаме отрицателни спестявания. Ако начертая това, ще изглежда така. През 2007 г. консумацията е била по-голяма от общата ни продукция. Въпросът е как се случи това? Всеки говори за пари и валути. На практика взехме назаем от другите. Когато вземаме пари назаем от китайците, които използваме, за да купуваме техните стоки, на практика просто вземаме на заем продукцията им, нали? Вземаме на заем стоките им. Когато им дадем банкнота от един долар, това е споразумение, че в бъдеще ще могат да я използват, като се върнат и използват някои от нашите стоки. Но през последните няколко десетилетия, само вземахме назаем и като цяло се превърнахме в длъжници. Когато консумацията ти е по-голяма от продукцията, веднага започваш да разбираш, че това не е устойчива ситуация за дълго. Може би сме взели назаем дори малко повече и се оказва, че по този начин сме осъществили и някои от нашите инвестиции. Не е като да не е имало никакви инвестиции през последните 20 - 30 години. Инвестирахме много, но консумацията и инвестициите бяха финансирани от чуждата продукция. И, разбира се, когато консумацията удари тавана, капацитетът е напълно оползотворен, има допълнителен стимул за инвестиране. Всички тези хора са били склонни да инвестират в САЩ. Това, което се случи сега е, че осъзнахме, че голяма част от финансирането, или много от взетите заеми са били базирани на ипотечни кредити, които не могат да бъдат изплатени. Изведнъж банките пресъхнаха, ликвидността я няма, никой не може да вземе пари назаем и получаваш удар върху търсенето. Имаш ситуация, в която значителна част от тази консумация, както впрочем и значителна част от тази инвестиция, която се захранва от финансирането, изчезва. И тъй като сме в глобален свят, трябва да мислим за глобалната продукция, но няма значение, ще гледаме само тази на САЩ. След като търсенето изчезва – ако това е продукцията на САЩ, а това, да кажем, е тази, която вземаме от Китай, Япония или друга страна – консумацията ни пада тук долу. Причината не е, че всички изведнъж са станали благоразумни, а това че никой не им дава пари назаем да си купят маркова шпатула от 50 долара например. Те просто не могат да получат друга кредитна карта или ипотечен кредит. Така попадаш в ситуация с ниско ниво на използване на на капацитета. Това ни връща на това, за което говорихме в последното видео. Това, че когато използването е слабо, всеки е подтикнат да сваля цените. Когато много къщи стоят празни, наемите падат. Когато автомобилните фабрики са празни, цените им падат. Когато хората стоят без работа, надниците им падат. Можеш да видиш тази криза в по-близкото минало тук. Както споменах в последното видео, оранжевата линия е използването на капацитета на САЩ. Преди да падне, беше в рамките на 80-те процента. Ако беше се качило до тук, щях да започна да се тревожа за хиперинфлация. Но както виждаш, през лятото на 2007 г. то се срина до тук някъде. Виждаш, че малко по-късно инфлацията е паднала. Динамиката, за която говорихме – използването на капацитета пада, защото имаме удар върху търсенето, който е довел до спад на цените. Въпросът е дали всичко, което федералният резерв прави, включително принтирането на пари, и стимулите от трилиони долари, които Обама раздава, дали те ще доведат до инфлация? Моят отговор е: гледай само стойностите на използване на капацитета. Само за твоя информация, цялата идея зад стимулиращия план е, че правителството не иска да влезем в спирала на дефлация. Ако консумацията падне така, имаме целия този капацитет, а цените ще паднат. Ако цените паднат с малко, това няма да повлияе на масовото поведение като цяло, но ако хората очакват надниците и цените да се сринат, ще изпаднат в паника и ще спрат да харчат пари. Да кажем, че това се случи и харченето спре. Тогава използването на капацитета ще падне още повече, безработицата ще се покачи още повече, което от своя страна ще увеличи страха на хората още повече. Увеличаването на безработицата и страховете ще накара хората да харчат още по-малко. Това е цикълът на дефлация, от който всички икономисти и правителствени служители се страхуват. Виждаме това по време на Голямата депресия. Нека отбележа нулевата точка, за да ти покажа къде се намира. Това е разделителната линия между инфлация и дефлация. Виждаш, че има няколко прилива на дефлация. Това обикновено не са хубави времена за света. Това тук е Голямата депресия. Това е след Първата световна война, а Голямата депресия продължи, докато не се включихме във войната в края на 30-те години – точно тук. Имали сме малка инфлация. Имали сме първата вълна от правителствени стимули (New Deal), но те не са ни дали съществено ниво на инфлация. За да придобиеш представа, считам инфлация по-голяма от 5 процента за изключително лоша. Нека начертая една линия тук. Това е 5 процентната граница на инфлацията. Не я достигаме до приключването на Първата световна война, в периода след войната сме под Бретънудската система, а през 70-те, както споменах по-рано, имахме петролната криза и всичко останало. Останалото е история. Както виждаш, периодите на дефлация са нещо, което правителствените служители по принцип искат да избегнат. Идеята на стимулите е, че правителството заема пари, защото никой друг не може. Те на практика запълват пропастта, направена от консуматорите. Въпросът е до каква степен ще могат да я запълнят? Всъщност разбирам, че времето ми пак изтече. Не искам да правя тези видеа твърде дълги, така че ще говоря за това в следващото видео.