Новото царство и Трети преходен период, въведение

Родено в битка, Новото царство е създадено от тиванския цар Яхмос. Той повежда египетските армии на север срещу и ги прогонва от .

Ранната Осемнадесета династия (първата династия на Новото царство) се характеризира с военни кампании, които непрекъснато разширяват границите на Египет към Мала Азия и Нубия. По-късните царе от тази династия разчитат повече на дипломатическите отношения, чрез която постигат позиция на власт и културен динамизъм в средиземноморския свят благодарение на успехите си във външната политика.

След като по време на управлението на Осемнадесетата династия Египет преживява уникална и разрушителна ера на значителна религиозни и политически промени (известна като Амарнски период), царете от ранната Деветнадесета династия отново утвърждават традиционните обществени и културни вярвания. Тези владетели подчертават своята стратегическа и физическа мощ на бойното поле. Сцени от успешни битки, показващи царя начело на своите армии, триумфиращи над хаотичния враг, се появяват на видно място по стените на храмове като доказателство за способностите на владетеля. По-късно през епохата на Новото царство многократните нахлувания от външни сили (като либийците и мигриращите морски народи) отслабват страната, което в крайна сметка води до разпадане на централизираната власт и дава началото на Третия преходен период.

Новото царство съществува повече от 500 години и обхваща управлението на Осемнадесетата, Деветнадесетата и Двадесетата династии. Този период често се смята за златната ера на древната египетска култура. Владетелите от ранната Осемнадесета династия са царе войни, които извършват многобройни военни кампании, за да разширят своите граници и сфери на контрол, както на север, така и на юг. Тези нахлувания имат за цел да създадат буфер около египетската земя, да добият ценни ресурси и да получат контрол върху търговските пътища.

Нетърпелив да възстанови централизираната власт след хаоса на Втория преходен период, царският двор се премества обратно в Мемфис, древното седалище на властта от златния век на великите пирамиди. Тива обаче остава религиозна столица. Местният бог Амон се слива с бога на Слънцето Ра и се превръща в Амон-Ра — цар на боговете. Храмът на Амон в се превръща в най-големия храмов комплекс в страната.

Ново царско гробище, сега известно като Долината на царете, започва да се формира в хълмовете на западната страна на Нил от Тива. Първата царска гробница, изсечена в скалите, е на Тутмос I. По заповед на царете се изкопават дълбоки подземни гробници в долината от варовик. Тези скрити гробници са допълнени с грандиозни мемориални храмове, построени по-близо до плодородните земи, близо до Нил. Тези храмове служат за поддържане на култа към владетеля след смъртта на царя.

Една от най-зашеметяващите структури от древния свят е един от тези мемориални храмове, който стои срещу драматичните скали в Дейр ел Бахри точно срещу Долината на царете. Този терасовиден храм е построен от Хатшепсут, могъщата жена владетел, която управлява Египет в продължение на около 20 години в разгара на Осемнадесетата династия. Тя построява своя мемориален паметник в непосредствена близост до мемориалния храм на Небхепетре Ментухотеп II, основател на Средното царство, което ясно идентифицира нейното праведно управление като продължение на предшествениците ѝ.

След като продължителните военни кампании на Тутмос III довеждат до най-голямото териториално разширение на Египет, по-късните царе търсят по-дипломатични решения в отношенията си с народите и държавите в Близкия изток. Тези решения включват династични бракове, като този между Тутмос IV и дъщерята на митанийския владетел Артатама, и значително по-малки амбиции за разширение. Това довежда до ера на богатство и относителен мир при наследника на Тутмос IV — Аменхотеп III. Този цар се съсредоточава върху развитието на религиозния пейзаж – разширява множество съществуващи и основава няколко нови храма, включително великолепния . Той поръчва създаването на невероятен брой божествени статуи, за да подчертае връзките си с боговете. По негова заповед се създават и някои изображения, които придават на него и главната му съпруга, Тий божествени атрибути.

Техният син е Аменхотеп IV, който в началото на своето управление променя името си на Ехнатон (което означава „угоден на Атон“). Ехнатон и неговата главна съпруга, Нефертити, са посветени на култа към Атон, специфична форма на бога на Слънцето, който се е проявява като диск. Ехнатон прави радикалния избор да премести столицата на съвсем ново място в Ахет-Атон (съвременна Амарна) и централизира властта, както светската, така и религиозната, в себе си като единствен представител на Атон на земята. Tова сериозно прекъсване на традицията не е добре прието и не продължава дълго.

Младият наследник и син на Ехнатон, Тутанкамон (по-известен като цар Тут), връща религиозната столица обратно в Тива, и отново установява почитането на Амон-Ра като главно държавно божество. Царуването на Ехнатон се разглежда като време на хаос от по-късните царе. Списъкът на царете в храма на Сети I в Абидос прескача от Аменхотеп III и преминава директно към Хоремхаб, напълно прескачайки спорните царувания на Ехнатон и неговите непосредствени наследници Тутанкамон и Ай.

Царете от ранната Деветнадесета династия подновяват военните кампании и възстановяват египетската власт над части от Близкия изток. Един от най-известните царе на Египет е Рамзес II. Той управлява шестдесет и седем години, води големи битки с хетите и построява огромен брой паметници в цялата страна. Триумфални бойни сцени украсяват много от тези храмове, много от които изобразяват битката при Кадеш въпреки факта, че той всъщност не е завладял хетите, а вместо това конфликтът е уреден чрез преговори и дипломатически споразумения.

По-късните царе от Деветнадесетата и Двадесетата династии са изправени пред последователни вълни от нашествия от чужди сили, като либийците и енигматичната миграционна група, известна като Морските народи. Тези конфликти очевидно внасят напрежение и довеждат до намаляване на властта и сферата на влияние на царя. До края на Двадесетата династия фараонът, който управлява от Мемфис, очевидно е загубил контрол над могъщо семейство в Тива, чиито членове служат като висши жреци в Карнак и се короноват сами с царски титли.

Тази епоха се характеризира с ясно изразено разделение между Севера и Юга. По време на Двадесет и първата династия царете управляват от делтата, докато Югът е под контрола на висшите жреци на Амон в Тива. Тези управляващи фамилии са роднини и често сключват бракове помежду си, което помага да се поддържа усещането за приемственост.

Много обществени и религиозни обичаи се променят, включително царските погребални практики. Царете от Двадесет и първата династия в Танис в делтата поставят началото на напълно нова форма на царско погребение, при което гробната камера и параклисът са в храмова зона, в двора на божия храм. Този похват се използва за царски погребения до периода на Птолемеите. Няколко от тези гробници са открити непокътнати. В тях са открити сребърни ковчези, невероятни бижута и прекрасни съдове. Изящно украсените частни гробници от Новото царство стават по-рядко срещани. Фокусът е изместен към забележителни изрисувани саркофази, папируси и дървени стели, които представят повечето от необходимите изображения за ритуалното снабдяване за отвъдния живот.

Виждаме ясни доказателства за умелата металообработка през тази епоха в малки метални скулптури на божества, царе и отделни жители. Те често са изящно полирани и инкрустирани с множество метали в деликатни шарки. Един от най-красивите примери е статуята на Каромама, царица и на Амон. Тази елегантна статуя (с 53 см височина) е куха, отлята от бронз и фино инкрустирана със злато, сребро и мед, за да се пресъздадат сложните елементи на нейната дреха.

По време на Двадесет и втората династия един либийски вожд, който се издига в йерархията, става цар на Севера. Той поставя неколцина членове на семейството си на висши позиции като жреци на Амон в Карнак в опит да упражни контрол над Юга. По-късно обаче в династията тази практика довежда до гражданска война между регионите. Следващите владетели допълнително усложняват царския контрол, когато разклонение на либийското царско семейство основава конкурентна династия, която е предпочитана от тиванците. Този период на политическа нестабилност насърчава местните управители да упражняват собствената си власт, което допълнително изостря ситуацията.

По същото време, на юг в Нубия, царството Куш отново е във възход. Неговите царе разширяват границите си на север до Тива, като се утвърждават като царе на Египет и основават Двадесет и петата династия, слагайки края на разединителния Трети преходен период.