Храмът на Бел, Палмира

Описван като знатен град, разположен в необятната пясъчна шир и известен със своята богата почва и приятни потоци, древният град Палмира е място за почивка на караваните, преминаващи през Сирийската пустиня (Плиний Стари естествена история 5.88.1). Според историческите извори, мястото е заселено с хора от началото на 2. хилядолетие пр.н.е.

Познат от древни литературни сведения — включително асирийски текстове и еврейската Библия — Палмира днес е известен като уникален град с прекрасни древни останки, в който са запазени забележителни примери за монументална, хибридна архитектура, която съчетава канона на гръко-римската архитектура с близкоизточни елементи.

Палмира, първоначално известен като Тадмор, става проспериращ град при управлението на селевкидските царе и в крайна сметка е превзет и става част от Римската империя след 64 г. пр.н.е. При Тиберий (император в периода 14-37 г.) градът е включен в Римската провинция Сирия и приема името Палмира. Градът получава патронажа на няколко римски императори и изживява период на голям просперитет. При възхода на Сасанидската династия в Персия градът пострадва при сраженията. Избухва революция, след която за кратко управлява царица Зенобия, но няколко години по-късно, през 272 г., градът е плячкосан от римския император Аврелиан.

Монументалните архитектурни останки свидетелстват за голям разцвет по време на апогея на града. Сред многото оцелели паметници в Палмира е забележителния Храм на бог Бел, или Баал, (в горната част на страницата). Разглеждането на архитектурните му функции може да открои както плурализма на художествените и архитектурни стилове в древното Средиземноморие, така и множеството култури, които често се срещат и се смесват там. Въпреки че надпис свидетелства за освещаването на храма през 32 г., неговото завършване става постепенно, с добавяне на големи архитектурни елементи през 1. и 2. век.

Планът на храма черпи вдъхновение от традициите на източната ритуална архитектура, за която са характерни самостоятелни храмове на различни божества и, по-специално, пътя с извита ос към култа (т.е. архитектурата кара изпълняващият ритуала да влезе в храма и да се завърти на 90 градуса, за да види масата и мястото за поклонение). Коринтският стил и другите използвани декоративни елементи за рамките на стенописите и линията на покрива са взаимствани от гръко-римския канон. По външен вид храмът изглежда, че заема от канона на елинистическата гръцка архитектура.

Самият храм е разположен в рамките на ограничено архитектурно пространство с размери около 205 метра от всяка страна. Това заградено пространство, заобиколено от портик (колонада край входа), огражда Храма на Бел, както и други култови сгради. Самият храм има много дълбока основа, която поддържа цялата платформа. На нивото на стилобата (платформата на върха на стълбите) областта е с размери 55 x 30 метра, а целата (вътрешната камера на храма, в която се намира култовата статуя) се намира на височина от над 14 метра и е с размери 39,45 x 13,86 метра.

Целата е проектирана по близкоизточна традиция на път с извита ос и включва два отделни храма (таламоси). В целата се влиза през нецентрализиран вход с рампа и стълбище. Колонадата е подредена в псевдопериптер (свободно стоящи колони в предверието с полуколони отстрани и в дъното) и включва 8 x 15 (височина = 15,81 м) набраздени колони в коринтски стил. Целата също има външни йонийски полуколони във всеки край. Покривът е покрит с мерлони (назъбени парапети), а таваните са касетирани. От каменоделските маркери и графити, открити на мястото, изглежда, че там освен занаятчии от Палмира, е имало и такива от различен произход, включително гърци и римляни.

Храмът е посветен на божествената триада – Бел, заедно с лунния бог Аглибол и бога на слънцето Ярхибол. Тази божествената триада е иновативна – с второстепенни богове, изпълняващи ролята на подчинени на Бел.

Храмът на Бел е едно от най-големите архитектурни постижения на Средиземноморския свят от началото на 1. хилядолетие. Като архитектурно произведение черпи вдъхновение от богатите канонични форми на гръко-римския и близкоизточния свят, а техническата естетика е изящна. Подобно на храмове като този на Зевс Хелиополит в Баалбек, храмът в Палмира демонстрира масивната гражданска инвестиция в монументална архитектура.

Ясно се вижда, че Палмира е проспериращ град, който позволява на местните аристократи да инвестират щедро в сложна архитектура. Именно тези граждански инвестиции са основа и на средиземноморската концепция за урбанистика, при която представителната архитектурата помага за създаването и издигането на статута на самия град. Хибридността на Храма на Бел допълнително доказва, че древна Палмира е мултикултурна общност и макар култът и неговата функция да се придържат към семитската практика, издигането на храма в гръко-римски стил говори за универсалния архитектурен език на необятната Римска империя.

д-р Джефри А. Бекер

N. J. Andrade, Syrian Identity in the Greco-Roman World (Cambridge: Cambridge University Press, 2013).

Warwick Ball, Rome in the East: The Transformation of an Empire (London: Routledge, 2002).

K. Butcher, Roman Syria and the Near East (Los Angeles: J. Paul Getty Museum, 2004).

Trevor Bryce, Ancient Syria: a Three Thousand Year History (Oxford University Press, 2014).

P. Collart and J. Vicari, Le Sanctuaire de Baalshamin à Palmyre: Topographie et architecture, 2 vols (Rome: Institut Suisse de Rome,1969).

Malcolm A. R. Colledge and Pascale Linant de Bellefonds, "Palmyra" Grove Art Online

L. Dirven, The Palmyrenes of Dura-Europos: A Study of Religious Interaction in Roman Syria (Religions in the Graeco-Roman World)(Leiden: Brill, 1999).

H. J. W. Drijvers, The Religion of Palmyra  (Leiden: Brill, 1976).

Hugh Elton, Frontiers of the Roman Empire (London: Routledge, 1996).

C. F. Gates, Ancient Cities: the Archaeology of Urban Life in the Ancient Near East and Egypt, Greece and Rome, 2nd edition (London: Routledge, 2011).

M. Gawlikowski, Le temple palmyrénien: étude d'épigraphie et de topographie historique (Warsaw:  Éditions scientifiques de Pologne, 1973).

P. Gros, L’architecture romaine: du début du iiie siècle av. J.-C. à la fin du Haut-Empire, (Paris: Picard, 1996).

Nigel Pollard, Soldiers, Cities, and Civilians in Roman Syria (Ann Arbor: University of Michigan Press, 2000).

H. Seyrig, R. Amy and E. Will, Le Temple de Bel à Palmyre, 2 vols (Paris: Geuthner, 1975).

A. M. Smith, II, Roman Palmyra: Identity, Community, and State Formation (New York: Oxford University Press, 2013).

J. Starcky and M. Gawlikowski, Palmyre (Paris: Librairie d'Amérique et d'Orient, 1985).

J. B. Ward-Perkins, Roman Imperial Architecture (Yale: Yale University Press, 1981).

T. Wiegand et al., Palmyra: Ergebnisse der Expeditionen von 1902 und 1917 (Berlin: H. Keller, 1932).

E. Will, Les Palmyréniens: la Venise des sables: Ier siècle avant-IIIème siècle après J.-C. (Paris: A. Colin, 1992).