Фокус върху обстоятелствата: Произход на исляма

Каквато и да е причината, ясно е, че империите Византия и Персия не успяват да контролират степните народи в държавите си и извън техните граници в края на шести и началото на седми век. Турците, аварите и арабите успяват да направят значителни набези през този период. Същото може да се каже и за Китай, където династията Уей се разпадна през 534 г., след което идват десетилетия на конфликти, които са частично потушени от династията Суей (589–618 г.) и напълно премахнати при династията Тан от император Гаодзу (618-626). Персийската империя страда най-много, тъй като столицата ѝ Селевкия-Ктезифон e в опасна близост до степните земи, а пустините и планините в страната са благоприятни условия за развитие на регионалната автономия и ограничаване на централизацията.

Позорно [срамно] поражение от император Ираклий и последвалата гражданска война силно отслабват способността на управниците да реагират, когато арабите превземат земите им. Столиците на Византийската и Китайската империя от друга страна са далеч от степите и изключително добре укрепени, а самите империи, организирани около големи водни басейни (Средиземно море и реките Хуанхъ и Яндзъ), са много по-единни. Това означава, че макар и да понасят много поражения от степни завоеватели, те успяват да издържат на бурята. Аварите и турците очевидно имат амбиции да проникнат по-навътре в земите на Византия и Персия, но те нападат от трудната северна и от източната страна на двете империи, където са изправени пред значителни направени и естествени препятствия, а арабите са в съседство със спокойните и слаби южни части на тези империи и затова в крайна сметка печелят в тази велика игра от седмия век.