Развитие и разпространение на ислямските култури

Между IX и XII век ислямската култура процъфтява и се превръща в това, което днес наричаме Ислям. Военната експанзия през ранния период разпространява Исляма, но само формално. В по-късния период ислямската култура се разпространява истински и хората масово приемат религията.

Разпространението на Исляма е спомогнато от търговията, мисионерите и промените в политическата структура в ислямското общество. В резултат от това можем да видим разнообразни интерпретации на Исляма из различните ислямски общности.

Огромната империя на Абасидите, обхващаща около 10 000 000 кв. км., е впечатляваща, но много трудна за поддържане. С приемането на исляма от все повече хора, данъчните приходи от немюсюлманските поданици намаляват и Абасидите вече не могат да покриват разходите си. Абасидската религиозна власт също изпада в криза, тъй като по-мощна класа теолози, които застават начело на нови религиозни институции, оспорват легитимността на халифатската система.

В крайна сметка, високо централизираният Абасидски халифат се раздробява на многобройни по-малки независими политически структури. Тези нови политически структури отслабват властта на Абасидите.

Вероятно тази политическа децентрализация и дестабилизация довежда до разпространението на исляма извън границите на огромната империя на Абасидите. Регионалните владетели, които не трябва да управляват толкова обширни територии, успяват да се разширят по-плодотворно в единични посоки. Например, династиите Фатимиди и Берберите в Северна Африка успяват да се разширят в Субсахарска Африка, а Газневидите достигат чак Индия.

Съвременният ислям е разделен на много секти. Докато напрежението, довело до развитието на тези секти, определено присъства в ранната история на исляма, нужни са били векове, за да се превърнат тези различни религиозни тълкувания в отчетливи теологични школи. Докато учените съставят истории, закони и философски трактати, се появяват и основните школи на правната мисъл.

Докато религиозните институции се стабилизират, политическите институции стават все по-нестабилни. Докато мюсюлманските турци мигрират в ислямските империи, други народи ги нападат, в това число монголците. Друга причина за политическата нестабилност е конфронтацията между мюсюлманите и християните в Западна Европа, с инквизицията и кръстоносните походи.

В сянката на тези политически катаклизми ислямските политически структури се трансформират и се появяват нови лидери отвъд традиционния арабски мюсюлмански елит. Кюрдските лидери, като Саладин от династията Аюбиди, оказват невероятно влияние. Мамелюкските робски войници от турски произход също набират сила.

В крайна сметка се появяват множество малки държави, в които някога са управлявали Абасидите. Петвековото съществуване на Абасидската империя най-накрая приключва с превземането на Багдад от монголците през 1258 година.

След падането на Абасидите различни социални и политически структури запълват вакуума. Суфистките религиозни институции са сред тези структури. Суфистките мисионери налагат исляма в Субсахарска Африка и в Южна и Югоизточна Азия.

Преминаването от други религии като християнството и юдаизъм към исляма става сравнително лесно и бързо поради общите религиозни идеи. Приемането на исляма от езически и политеистични религии обаче е по-трудно. Суфистките мисионери преодоляват тези трудности адекватно, правейки исляма привлекателен, като го приобщават към съществуващите религиозни традиции.

Това приобщаване е очевидно в комбинацията от ислямски традиции с предислямските системи на вярвания в синкретични религиозни системи. Добър пример е кебатинан, религия, появила се в съвременна Индонезия около XVI век, съчетаваща анимистични, будистки, индуистки и ислямски - особено суфистки - вярвания и практики.

Към края на управлението на Абасидите, властта вече не е достъпна само за арабите. Мюсюлманските кюрдски, персийски, турски, монголски и афганистански лидери укрепват властта си на места, отдалечени от съвременна Турция и Северна Индия. От там ислямът се разпространява до съвременна Малайзия и Индонезия.

Именно по-късните мюсюлмански империи като Османската и империята на Сефевиди, нито една от които не е арабска, оформят съвременния ислямски свят.

Мисионерите и военната експанзия разпространяват ислямската култура, но тя достига нови земи и чрез търговията. Керваните, групи от пътници, които използват камили, за да превозват себе си и стоки през сушата, са изключително важна част от разпространението на исляма. Точно както камилите дават възможност на първите халифи да разширят своите империи, караваните позволяват на Абасидите и други сили да разширят цивилизациите си и да обогатят своите култури, като свързват провинции, които са далеч една от друга. Разширените пътни мрежи позволяват на керваните, пълни с войници, поклонници, пратеници, търговци и учени, да пътуват из огромни територии.

По тези търговски пътища се развиват и търговски общности. Мюсюлманите контролират западната част на Пътя на коприната и оказват влияние върху търговски пътища, минаващи през Сахара. Те също са силни играчи в морската търговия в Червено море, Персийския залив и Индийския океан.

Макар че тези търговски взаимодействия безспорно имат важни последствия, те еднакво силно повлияват в културната сфера. Те създават усещане за интернационализъм и мултикултурализъм. Този културен обмен изглежда очевиден за човек от XXI век, но по онова време той е съвсем нов начин на мислене за света.

Новите културни връзки довеждат до обмен на технологии, наука и други форми на култура. Например, взаимодействието между арабските мюсюлмански сили и династията Тан довежда до обмен на технологията на хартията, която революционизира мюсюлманския свят и по-късно достига и до Европа.