Неоконфуцианството и Джу Си

В предишни видеа говорихме за някои от най-значимите философски школи, създадени в края на династията Джоу, особено при навлизането в Периода на воюващите царства. Това са прочутите Сто школи на мисълта. Най-известна сред тях е конфуцианската, основана върху ученията на Конфуций, който живее преди около 2500 години. Неговата школа цели постигането на хармония в обществото. В основата на конфуцианството са традиции, които вече са били част от китайската култура, а Конфуций, както биха казали някои хора, ги събира в едно. Но освен че ги събира, ги и обобщава, правейки ги по-свързани. На тази диаграма можеш да видиш, че конфуцианството реално е базирано на етичното, но самият Конфуций се опитва да приложи някои от своите учения в по-практичната страна на нещата. Сред Стоте школи на мисълта е и даоизмът, за който говорим в други видеа. Даоизмът е базиран на идеята за Дао, или Пътят. Бихме могли да направим много видеа за даоизма, но просто казано, даоизмът проповядва идеята да се отдадем, да се оставим на течението, да обърнем внимание на простите неща, да се върнем към природата, освобождавайки се от желанията си. Определено идеята му е по-философска и по-близка до духовното, в сравнение с конфуцианството. В други видеа говорим за легизма, който е ключов при династията Цин, която е първата императорска династия. Името на Китай произлиза от династията Цин, но, като цяло, династията е доста сурова към поданиците си. Идеята е следната: "Хората реално се нуждаят от стабилно водачество, а понякога дори от сурово и твърдо ръководство, за да може обществото наистина да сработи." Философската школа, която е тук на върха – будизмът, е интересен, защото не се е появява в периода на Стоте школи на мисълта, който започва в края на династията Джоу. Будизмът се заражда в Индия, горе-долу по същото време, преди около 2500 години, с учението на Буда, индуистки принц, живял в Североизточна Индия и Южен Непал. Учението му би могло да бъде прието като реформация на Индуизма по онова време, връщане към идеята, че посредством медитация, посредством осъзнаване, поне в будизма, можем да се превърнем в едно цяло с празнотата, и да достигнем нирвана. Можем да се откажем от желанията в тази антиреалност, в която си мислим, че живеем. В предишни видео уроци говорихме за това как в действителност династията Цин е основана върху философията на легизма, а династията Хан е смятана за Златната ера на Китай. По време на династията Хан конфуцианството се налага и се превръща във водеща философска структура на Китай. До някаква степен това е така и до днес. В края на династията Хан Китай преминава през хаотичен период за няколкостотин години до началото на VI век, когато династията Суй най-накрая успява отново да обедини по-голямата част от страната. В този промеждутък от време конфуцианството започва да отстъпва и пред даоизма, и пред будизма, които са по-концентрирани върху духовното, сфера, в която конфуцианството няма особен интерес. Интересното при будизма, въпреки че започва в Индия, е, че прочутият Ашока, през III век пр.н.е. се превръща в покровител на будизма и дори изпраща мисионери да разпространяват будистките идеи, които достигат Китай през Централна и Югоизточна Азия. Будизмът приема специфични китайски особености след навлизането си в Китай. Така се ражда махаяна будизмът. По време на династия Тан, период, смятан за връхна точка на китайската цивилизация, будизмът наистина успява да се наложи, особено в ранния период на династията Тан. Но ако отидем в края на династия Тан, будизмът постепенно бива отхвърлен а изповядващите го биват преследвани. Хората започват да мислят, че будизмът е чужда система от вярвания, която не се занимава достатъчно с темата за социалното обединение. Главно се занимава с медитиращия човек, който се опитва да се отдели от действителността, като се превърне в едно цяло с празнотата. И така, горе-долу по същото време, се създава съпротива срещу будизма. Появява се движение, известно като неоконфуцианство. То взема основните идеи от конфуцианството, но вплита в себе си елементи и терминологии от даоизма и будизма. Има много неоконфуциански философи, които се появяват още в края на династия Тан, но се смята, че династия Сун е времето, в което неоконфуцианството се налага. Най-значимият философ от неоконфуцианството, понякога съпоставян със самия Конфуций, що се отнася до влиянието му върху китайската философия, е Джу Си. Той е живее от 1130 г. до 1200 г. Той е известен със своя подбор и коментари върху конфуциански текстове. Коментирал е следните четири книги: "Аналекти на Конфуций" ("Лун ю"), "Мън Дзъ" от Мън Дзъ, наричан още Менций, "Великото учение" ("Да Сюе"), и "Доктрина за средата" ("Джун юн"), Книгите са оригинално написани от последователи на Конфуций. Скоро след смъртта на Джу Си тази подборка на конфуцианските идеи се превръща в основата на китайската образователна и юридическа система по време на династиите Юен, Мин и Цин, чак до началото на XX век. Той пише и книги за традициите и ритуалите, които по един или друг начин са много конфуциански, защото се основат на практическото, на семейството и не на последно място, на социалното разбирателство. Но също така се докосва и до духовното. Пише обширно за някои понятия, като например Тай дзи. Тази идея идва от даоизма, а може би е съществувала и преди това, и изследва основополагащата природа на вселената. Тай дзи е "Великият предел", представян понякога със символа на Ин и Ян. Това показва как Тай дзи е разделен от двойствената природа на Ин и Ян, но в своите крайности те се превръщат един в друг. Той пише също и за Чи, което е жизнена сила или енергия. Отново, това са идеи от Даоизма. В Неоконфуцианството има идея, според която не трябва да се откъсваш от физическата реалност, а да я изучаваш. Във Вселената има ред, има логика, която може да бъде разбрана. Заради влиянието на неоконфуцианските последователи, особено върху вярата в реда и логиката на Вселената, не е случайно, че при династията Сун се правят някои от най-значимите технологически открития не само за Китай, а за света като цяло. Открития, които поставят Китай на върха на технологичното развитие. В Европа по това време е Средновековието. Средният Изток е в Златната епоха на исляма, но китайците са тези, които правят важните крачки към развитието на науката. Нека сега погледнем някои от писанията на Джу Си. "Първичният ум е принцип [както е прието в Тай дзи], който сам по себе си е непокътнат и съвършен, докато физическата природа, от друга страна, е принцип, в който е включена материалната сила, Чи; то е възвишеното състояние, съчетаващо и доброто, и злото. Двете страни, обаче, винаги са свързани, едната е същността, а другата e функцията". Въпреки че Джу Си е последовател на Конфуций, конфуциански философ, тези писания са в духа на даоизма. "Първичният ум е принцип сам по себе си, непокътнат и съвършен"– в тази идея се усеща същината на будизма, дори на индуизма. Разбира се, някой може да спори дали е така и до каква степен е повлияно от будизма, но това е много центрирана идея, за това, че цялата реалност, цялото съзнание произлиза от Атман, от Брахман, от този първичен ум, от празнотата. Но това, което прави идеята неоконфуцианска е, че метафизичното и философското бива сведено до реалността. Бива сведено до практическите проблеми. По какъв начин това влияе върху управлението? Как това влияе върху това как човек трябва да учи? По какъв начин това променя вижданията на индивида за хармонично общество, създадено заедно с хората около него? Преведено от "Образование без раници" с подкрепата на посолството на САЩ.