Зандер, Портрети

Джули: Този портрет е от Август Зандер, немски фотограф. Наречен е "Секретарка в радиостанция, Кьолн" и е от около 1931 г. Стивън: Да видим мога ли да си спомня това, понеже мина много време. Зандер опитвал да създаде перфектни фотографски изображения на различни хора и професии. Джули: Точно така. Стивън: Един вид платонически идеали. Джулиана: Не знам дали са платонически. Мисля, че можеш да ги наречеш оригинални форми. Смятам, че се е интересувал от хората в Германия и тяхната принадлежност към определена професия или професионална класа. От тук можем да изведем множество елементи. Стивън: Това не е физиологическа представа? Джулиана: Свързана е с физиогномията и същността на хората спрямо заниманията им. Стивън: Добре. Бет: Това е свързано с физиологичните данни, изведени от французите в средата на 19. век? Джулия: Да. Зандер не изповядвал твърда теория за превъзходство или чистота на един човек над друг. Не такъв бил проектът му. Той се обучавал и работил като портретен фотограф в началото на 20. век. Този портрет е от 1931 г., така че много години той просто правел портретни снимки и му плащали за тях. После започнал да се интересува от клиничния поглед. Бет: И да казва, че професията на човек по някакъв начин определя физиономията му? Джули: Да, в определен смисъл. Ако погледнеш ръцете на работник, например фермер, ръцете му силно ще се различават от ръцете на счетоводител. Стивън: Вероятно ще се различава и държанието им. Стивън: Тоест, тук говорим за представяне на човека. Джули: Да, той опитва да получи пълна представа и да разгледа тези връзки – между това как се държим, как се представяме в обществото. Става въпрос за публична персона, възникнала в резултат на професията. Стивън: Мога ли да задам технически въпрос? Джули: Това е от 1931 г. Стивън: Това е неговата представа за секретарка в радио станция. Дали е снимал множество секретарки, а после е търсел онази, която изглежда най-идеална? Джули: Той снимал множество жени, различни видове жени, фермерки, художнички, професионалистки, интелектуалки, а това вероятно е жена от долната средна класа, или новата работеща жена. Стивън: Новата застрашителна новоизградена жена. Джули: Тя е новата жена и има всички белези на този вид. Бет: Снимал ли е и мъже? Понеже във фотографията, още от Мънди, мъже снимат жени и разглеждат различни видове жени, особено фетишизират жени от работещата класа. Стивън: Дори преди фотографията. Например Дега. Цялата представа за яркото качество на... Бет: Да, на работещите жени. Джули: Той поглежда отвъд това. Той поглежда различните професии. Няколко негови книги и изложби излизат през 20-те и 30-те години. Публикуваната през 1929 г. се нарича "Лицата на времето" и съдържа 60 снимки. Тя целяла да е... Бет: И мъже, и жени? Джули: Да, и мъже, и жени. Тя представя лицата на нашето време и организира хората по класа или професия. Започва с фермери. Той започнал да снима фермерите в региона на Вестервалд в Германия. Там прави снимки на различни фермери – млади, стари, семейства, богати фермери, бедни фермери. Той гледа на това като на научен проект. Това представлява социоложко, антроположко проучване на хората. Особено през 20-те години, той иска да намери смисъл в променящата се германска култура и да разбере всички тези нови видове хора, които се появяват. Един начин за това е като ги организира или категоризира. Стивън: Почти като документация. Джули: Това е огромен документиращ проект. Много немски по същност. Стивън: Напомня ми за брат и сестра Бешър по-късно. Джули: Да, те изникват от това. Бет: Как ти напомня на тях? Стивън: Просто с идеята да се опиташ да документираш и да разбереш нещата по почти енциклопедичен начин. Джули: Те работят върху същия вид изобразяване. Те взимат пример от проекта на Зандер и други немски фотографи от този период. Идеята, че постоянно гледаш отблизо, клинично, безпристрастно. Бет: Това ми напомня на позитивистката традиция от 19. век, която търси научно категоризиране, отделяне на всяко нещо в категория. Джули: Това е поради начина, по който той се справя с организацията. Той не се стреми да ги морализира. Бет: Не е морализатор. Просто прави проекта значително по-съвременен. Стивън: Може би също... Джули: И по-творчески. Стивън: Да, може и да има подобна нотка, но той се придържа към неутралността. Джули: Да видим и някои от останалите. Това е майстор на сладкиши и той, може би, ни казва повече за представата, че това е професията му, че е от специфична професия, понеже на снимката е показан с инструментите на занаята си. Предишната снимка, новата жена, също имаше такива, но те не бяха толкова очевидни. Докато той носи бялото си облекло на готвач. Бет: Често ги снимат така, нали, право отпред? Джули: Да, почти пълни портрети, или с 3/4 дължина. Стивън: Поне тези двата са донякъде конфронтиращи. Джули: В повечето случаи обектите гледат право към камерата и сякаш са в диалог с фотографа. Сякаш присъства усещане за гордост. Те представят публичната си личност. Трудни са за разчитане. Бет: Все едно има професионална маска. Джули: Все едно има професионална маска, която възприемаш. Сякаш той ги спира по средата на нещо. Зандер определено ги поставя в пози. Той нарежда осветлението по определен начин, който дава контраст и кара бялото на облеклото да изпъква, а има и нещо сребърно, блясъка на купата. Бет: Това е внимателно композирано – линиите на кошчетата, или каквото там са, сякаш се срещат към главата му. Привлича вниманието ни към лицето му. Имаме диагонална линия, спускаща се по ръката му и отиваща към ъгъла с лъжицата. Джули: И тялото му заема значително пространство в снимката. Стивън: Това е много красиво композирана снимка. Джули: Да, това поради това портретите му са толкова удивителни. Ето още един. Бет: Как се нарича той? Джули: Нарича се "инвалид". Стивън: Това е само няколко години след края на Първата световна война. Инвалидността била изключително публична. Джули: Да. И смятам, че това е удивителен и ироничен портрет. Джули: Да, той седи пред стълбите. Не е сигурно дали има крака или каква част от краката му е останала, няма протези. Вероятно е в тази инвалидна количка. Поглежда насам, все едно търси фотографа. Бет: Но и това е чудесна композиция с диагоналната линия на стълбите и... Джули: Перспективата е удивителна. Насочва вниманието ти. Не можеш да не погледнеш стълбите и да върнеш погледа си към фигурата... Стивън: Има интересна смесица от трагично и красиво. Това е невероятно могъща комбинация. Субектът се опитва да си възвърне някаква степен на достойнство чрез позата си, чрез костюма си. Джули: Да, седи изправен и се взира право във фотографа. Обичам този тип директен поглед. Той среща погледа ни и като погледна снимката, все едно се взирам право в него. Стивън: И е на нашето ниво. Фотографът е по-ниско и изглежда... Бет: Сякаш не гледа надолу към него. Стивън: Не гледа надолу към него, въпреки че е на по-ниско ниво, така че предполагаме, че се е навел, поне така ни подсказва формата. Джули: Раменете му са изправени, не се прегърбва. Имало и други инвалиди – ветерани от войната, в малки колички, които приличат на скейтборд и те бутали себе си по земята. Много такива присъстват в картини от третото десетилетие на 20. век. Стивън: Това е човек, от когото обществеността може би ще извърне поглед. Джули: Да, и това е проблем. Стивън: И да поставиш този човек право пред нас, централно пред нас като субект на погледа ни, е много въздействащо. Джули: И мисля, че знаем какво ще се случи няколко години по-късно – хората, които са инвалидизирани по какъвто и да е начин, е, нацистите опитвали да разрушат тази картинка на несъвършено тяло. Мисля, че и обществеността усеща това. Какво биха направили с такъв човек? Биха го избутали настрани. Не опитвам да кажа, че Зандер е някакъв... Джули: Не е първата снимка. Тя и не е по-героична, както фермерите, не е интелектуална. Зандър насочва камерата си към всякакви посоки, към всякакви хора в обществото. Джули: Подобно на енциклопедия. Но вероятно е в подобна група като безработни хора. Не е издиган на показ. Бет: Интересен ми е фактът, че ако тази снимка беше изпълнена с повече патос, ако беше по-съжалителна, по-емоционална, Зандер можеше да не е част от канона на модернистите. Джули: Да. Бет: Той приема откъснат поглед, много подобно на модернизма, и ако в него влезе сантименталност или манипулация, това размива границите. Стивън: Той ни разказва история по много директен начин, а модернистката естетика отхвърля това. Бет: Да. Стивън: Интересното тук е че действително има история. Този мъж и ранените представят неуспеха на Германия по време на Първата световна война, загубата им. Джули: Да, или поне така гледаме на снимката. Винаги го приемам за ранен във войната мъж. Той може да е инвалид поради съвсем други причини, но има толкова много подобни примери, че става символ на това. Мисля, че е страхотно, че Зандер е използвал клиничен, научен поглед, като е искал да организира всички тези снимки и това извежда напрежението между науката и изкуството, което е много важно във фотографията. Това напрежение прави снимките толкова чудесни, толкова удивителни – можеш да ги погледнеш и да видиш изображение, което не изглежда сантиментално, а все пак носи идеята за красотата и... Бет: Самата фотография в определен смисъл е научна. Джули: Да, пак има механичен елемент. Едно от нещата, които Зандер успял да направи, и една от причините да започне да създава тези снимки, е, че случайно отпечатал снимки на различен вид хартия през 1920 г. Получава се голяма разлика заради вида хартия, върху която отпечатваш, когато създаваш снимка. Днес имаме дигитални снимки и отпечатваме на всичко. Този вид снимка, съпоставен с въглероден печат, с какъвто и да е друг печат от друга по-ранна снимка – при тях има повече шум, по-замъглени са. Там има усещане за творец и творчество. След като започнеш да отпечатваш на хартия, която носи по-неутрални, дори студени, тонове, снимките придобиват научен, документален поглед, така че гледаш тези неща и те изглеждат по-обективни, подобни на маска. В крайна сметка ги приемаме като такива, без значение дали са, или не са. Стивън: И за фотографията, но нека го задам като въпрос. Функционирали ли са като начин да се отдели фотографията от рисуването, давайки на фотографията естетична автономност, съживяване на науката, която я откъснала от изобразителните традиции, върху които лежала? Джули: Мисля, че това било много въодушевляващо за творците, фотографите през 20-те години. Идеята за нова фотография. Това била една от причините да е толкова привлекателна, понеже технологията на новото в науката не е свързана с рисуването и със старите традиции, почитани в миналото. Бет: От нея можеш да създадеш нещо напълно ново и модерно. Стивън: Само дето нейният речник е вграден в историята на изкуството и в историята на рисуването. Бет: Тази снимка става успешна, понеже това, което прави една снимка успешна, е картината, която гледаме. Стивън: Вярно е, въпреки че представата е вградена в собствения технологичен и исторически миг. Удивителна снимка.