Кралски военновъздушни сили на Чикано (RCAF)

Движението Чикано възниква в края на 60-те и началото на 70-те години на 20-и век на фона на по-широките борби за граждански права в САЩ. Като се застъпват за равенство на работното място, в училище и при жилищно настаняване, за имиграция и социална справедливост, работниците във фермите, художниците, активистите и студентите наричат себе си „Чиканос“, като гордо заявяват мексиканския си произход, както и мястото, историята и идентичността си в американското общество.

Движението Чикано е многоизмерно и художниците играят ключова роля във всяка една от сферите. Докато чикански художници като Хосе Монтоя работят със за обединяване на селскостопанските работници, художникът Хари Гамбоа ръководи студентските протести в Източен Лос Анджелис. Гамбоа и други чикански художници създават колективи като Asco (от испански – „отвращение“), докато Монтоя и други създават RCAF (Кралски военновъздушни сили на Чикано), за да развиват и разпространяват работата си чрез репродукция, стенописи, пърформанси и фотография – техники, които по своята същност са достъпни, включващи и публични.

RCAF е създадено в Сакраменто, Калифорния в началото на 70-те години на 20-и век и първоначално се нарича „Rebel Chicano Art Front“ (Фронт за бунтовническо изкуство Чикано) (хората бъркат абревиатурата на групата RCAF с тази на Кралските канадски военновъздушни сили Royal Canadian Air Force и затова вместо нея е прието по-хумористичното „Royal Chicano Air Force“ (Кралски военновъздушни сили на Чикано). Още от самото начало групата е изпълнена с хумор, а RCAF допринася за два основни жанра на визуалното изкуство на чиканите – стенопис и ситопечат. На RCAF се приписва и заслугата за прилагането на социални програми, основани на изкуството, които децентрират отделния художник. По този начин „Кралските военновъздушни сили на Чикано“ могат да бъдат разбрани във връзка с други художествени колективи от 60-те и 70-те години на 20-и век – като Флуксус – които също обединяват музиканти, писатели и художници в експериментални изпълнения, оспорващи определението за изкуство.

Вдъхновени от културно-националистическата доктрина на движението Чикано, описана в „El Plan Espiritual de Aztlan“ (

Духовният план на Ацтлан

) (1969 г.) и El Plan de Santa Barbara“ (

Планът на Санта Барбара

) (1969 г.), които възвеличават корените на мексиканско-американската идентичност, RCAF визуализират платформите на движението, като естетизират мексиканско-американската история и идентичност. В знак на солидарност с кампаниите за трудови права на профсъюза Обединени селскостопански работници (UFW), основан от Чавес и Уерта, RCAF мобилизира мексикано-американски студенти, преподаватели, ветерани, художници и активисти, като призовава за икономическо, образователно и политическо равенство в Съединените щати.

Художественото разнообразие на групата се проявява в стенописи като „Стенопис в Южния парк“, който се състои от стилистично разнообразни пана на шестима художници, възхваляващи културата и традициите на чикано. Създаден на открита сцена в Сакраменто, стенописът предлага подходящ културен фон за обществени събития, концерти и фестивали, които отбелязват „Cinco de Mayo“, Деня на независимостта на Мексико, и спортно събитие, наречено „Barrio Olympics“.

През 1976 г. художникът от RCAF Рикардо Фавела и членът Розмари Расул преговарят с градските власти за създаването на стенописа в парка. Хосе Монтоя, Хуаниши Ороско, Естебан Вила, Стан Падила, Хуан Сервантес и Лорейн Гарсия-Наката рисуват паната в свой собствен стил, като отразяват разнообразието на колектива. Различните стилове и мотиви на художниците от RCAF може би са най-добре показани в социалния реализъм на Монтоя, който обръща внимание на условията на работническата класа, и геометричната абстракция на Ороско.

Стенописните пана се опират на предколумбовата, неоамериканската и чиканската младежка иконография. Например в централното пано Естебан Вила рисува фигура, наподобяваща свещеник, който държи новородено. Фигурите са предадени с широки цветни щрихи и се виждат броеница, Свето сърце и думата „vida“ (живот). Покрай панела на Вила отляво, Хуаниси Ороско представя „ojos de Dios“ (очите на Бога) с влияние на Хопи, като представя исканията на североамериканските индианци по време на движението Чикано през 60-те и 70-те години на 20-и век, което се стреми да свърже отново културите на индианците отвъд политическата граница, която сега разделя Съединените щати от Мексико.

Вдясно от паното на Вила Падиля продължава индианската тема, като смесва местни образи с визуализация на лунния цикъл и пеперуда монарх – вид, който е местен за региона, но и прототип на стенописа „Метаморфоза“ на RCAF, планиран по-късно същата година и инсталиран в центъра на Сакраменто до 1980 г.

В крайния ляв панел на Хосе Монтоя са заснети двойки Pachuco/a (Пачуко/а): мексикански американци от 30-те и 40-те години на 20-и век, които участват в младежката култура на „зоокостюмите“, известна като „la pachucada“. Сцената отправя жест към миналото, представено от мексиканските революционни герои Панчо Виля и Емилиано Сапата, които се разпознават по техните мустаци, патрондаши и сомбрера. Млада двойка се взира в пачукос/ас, което подсказва за бъдещето на чикано, тъй като те са съвременна двойка Чоло/а (термин за мексиканските американци, свързани с културата на работническата класа, чиито корени са в „la pachucada“, но са очерняни в основните американски медии като представители на бандитската култура).

Стенописите покрай външните стени на сцената в Южния парк са създадени от Лорейн Гарсия-Наката, една от малкото чикански художнички, членуващи в RCAF. Гарсия-Наката проектира, очертава и рисува две индиански жени с отворени ръце. Макар че жените стоят гордо с разперени ръце и от позиция на власт, те сякаш предупреждават онези, които се приближават към сцената – послание, подчертано от размера на ръцете им.

RCAF се застъпва за естетическо многообразие и равенство на труда, което е пример за ангажираността на членовете към трудовите платформи на Обединени селскостопански работници. Групата също така отхвърля идеята за индивидуален артистичен гений и капиталистически ценности на собственост върху изкуството. Всъщност практиката на подписване на произведенията се променя, като включва както индивидуалния художник, така и инициалите RCAF – практика, която датира от края на 70-те години на 20-и век, когато институциите започват да събират произведения на изкуството на чикано.

Членовете на RCAF са ангажирани с общественото изкуство. Те рисуват стенописи и преподават печатна графика в своите общности и на студенти от университети, както и в програми на местните затвори. Те също така излагат произведения на изкуството, изработени от членове на общността и от техните студенти, както в художествени институции, така и в обществени пространства. През 1972 г. те основават Център за художници на Чикано като оперативен център за RCAF и местните художници, за да улесняват отпускането на безвъзмездни средства, да провеждат курсове и да подпомагат по-добре програмите за изкуство в общността.

Допълнителни ресурси: