Автомобили, магистрали и изолация в следвоенна Америка

Стивън: Намираме се в склада на Фондация "Терра" за американско изкуство в Чикаго и наблюдаваме картина, която намирам за плашеща, Тя е на художника Джордж Тукър и е наречена "Магистрала". Нарисувана е през 1953-а година, когато транспортът в САЩ се променял. Питър: Във фокуса на картината е автомобилът. Той се налага в края на 40-е и началото на 50-е години. Все повече хора си купуват автомобили. Ние виждаме в картината – те шофират индивидуално, в тези автомобили не пътуват групи от хора, в тях хората са сами зад волана на тези стилизирани автомобили. Стивън: Всеки един от тези автомобилисти ми придава усешане за изолация, как те са в тези машини, които се превръщат в продължение на собствената им раздразнителност. Питър: Мисля, че асоциираме автомобила с идеала за отворения път, но Тукър много успешно опровергава това. Забележи как очите ни не могат да проникнат отвъд маркировката, отвъд самите коли или отвъд блокиращите прегради зад тях. Не можем да погледнем в далечината. Тук нямаме отворен път. Стивън: Сякаш сме настанени в автомобил и не можем да видим нищо повече от тези тигрови ивици, можем да видим само горната част на тухлена сграда, вероятно някакви резервоари за гориво. Питър: Имаме предвид и това, че никой от тези хора не установява очен контакт с някой от другите. Голямата изправена фигура, която насочва трафика, явно спира колите, които идват към нас, и също държи този червен знак, като ни пречи да видим лицето му, но спира и нашето движение, по презумпция. Той е единствената личност, която стои отвън и към нас се обръщат като към зрители, които са вътре в автомобил. Стивън: Обожавам начина, по който художникът трансформира тези коли в сякаш ръмжащи животни. Ти спомена червения знак, отразителя ми напомня на око на насекомо. Всичко се усеща дехуманизирано. Питър: Отразяващата повърхност на червения му знак е технология, която се появява със самата магистрала. Не само, че тези знаци блокират притока на информация, те ни дават друг вид информация, като отразяват обратно към шофьора блясъкът на неговите или нейните фарове. Стивън: Това е била следвоенната ера. Съединените щати са допринесли за победите в Европа и Тихия океан, а Айзенхауер тъкмо е встъпил в длъжност. Страната преживявала истински икономически просперитет и възходът на автомобилите е показател за това. Питър: Автомобилът се превръща в символ на следвоенното богатство, просперитет и това, което историците наричат атомизация на Американската култура, в която много нови технологии, които са възникнали във връзка с войната, независимо дали са подобрения при автомобилите, при транзисторното радио, при телевизията, всички са предназначени да индивидуализират зрителите. Допаднало им е както индивидуално, така и на масова основа. Стивън: Интересното за мен е, че магистралата, на която сме, е толкова издигната, така че улиците са под нас и пешеходците също. Те са разделени. Това напомня за нещата, които автомобилът е направил възможни: разрастването на предградията и преминаването от градски към извънградски живот. Питър: Докато магистралите дават нови гледки на шофьорите, нови начини да наблюдават пейзажа, докато се движат, това са също така дизюнктивни гледки, непълни гледки. И това не може да проясни повече решението на художника да скрие напълно лицето на мъжа, който направлява трафика. Тази картина, която е сравнително малка, е изрисувана с толкова дребни щрихи, като едва различавам ръката на художника. Питър: Тукър е използвал яйчена темпера. Мисля, че изборът на материал е интересен. Това е времето на абстрактния експресионизъм и тази картина не може да е по-различна от творба на абстрактен експресионист. Стивън: Всичко в тази картина е създадено от човека. Нямаме нищо от природата. Повърхността на магистралата, знаците, облеклото и дори и вредната светлина небето. Питър: Това е антиутопична гледка и в този момент в началото на 50-е години Америка е многообещаваща. Съединените щати излязоха от Втората световна война като истинска световна сила, така че е имало голяма надежда за бъдещето. Но все още, дори и в началото на 50-е години, е имало страхове и тревоги за това къде ще ни отведе тази технологична култура. Тези опасения и тревоги са породени от повсъвместното разпространение на телевизията, рекламите, периодичните издания и списания, телевизионните предавания, радиото и т.н. Тези технологии дадоха велико обещание да ни сплотят като нация, но имаха и тревожния потенциал да ни разделят. Мисля, че наистина говори за една култура, която е на кръстопът, докато гледа назад към по-социален свят лице в лице, гледа и напред към по-технологично ориентирано общество, в което комуникираме чрез различна медия и виждаме света около нас през телевизията, през прозореца на нашия автомобил и през линиите на магистралата.