If you're seeing this message, it means we're having trouble loading external resources on our website.

Ако си зад уеб филтър, моля, увери се, че домейните *. kastatic.org и *. kasandbox.org са разрешени.

Основно съдържание

Модернизмът и неговото наследство

Патрик Херън, Градина с азалии: Май 1956, 1956 г., маслени бои на платно, 152 х 127 см (Тейт)
През първата половина на 20-и век бушува не една, а две световни войни – нещо, което много от нас трудно могат да си представят. През 50-те години Великобритания се отърсва от сянката на конфликта и художниците по света все още продължават да търсят подходящият отговор. Назрява въпросът: сега, когато войната вече си е отишла, какъв е път да поеме модерното изкуство? Може ли изкуството да заявява морални позиции? Дали живописта трябва да бъде абстрактна, или реалистична? Даже във втория случай – трябва ли реализмът да е директен, като във фотографията, или по-скоро да прилича на този на Лусиан Фройд, в който фигурите се отличават със странни черти и зловещи погледи? А може би живописта трябва да поеме по пътя на Патрик Херън, чиито творби са едновременно абстрактни, но отразяващи реална тема? Картината Градина с азалии: май 1956 г. на Херън изглежда силно абстрактна и показва отказа на художника от реалистично изобразяване, но в същото време успява да предаде ефекта на слънчевата светлина, заливаща разцъфналата английска градина.
Това било само един потенциален начин за творчески напредък – това били турбулентни времена за британското изкуство и то казано възможно най-меко. Но това, което било наистина вълнуващо в тези дебати за модерното изкуство, била тяхната целенасоченост. Много творци се преместили във Великобритания през 50-те и 60-те години на 20-и век, специално за да изучават модернизма и да творят в този стил, което само по себе си го направило един вид международен "език", способен да преодолее границите на културни, езикови и политически различия. Пакистанският творец Рашид Араин, например, бил пионер на минимализма във Великобритания. Но артистичната гилдия по това време съдела Араин и други международни творци само по отношение на етническия им произход, маргинализирала ги, но и така ги предизвиквала да съборят границите и да дефинират свой собствен модернизъм.
Една от главните фигури по това време бил Хенри Мур, чиито масивни, извити скулптури на човешки фигури успели някак да уловят и абстрактното, и човешкото. Мур се насочил към жанра на публичните скулптури (представи си масивни генерали на коне и подобно триумфални военни фигури) и го превърнал в нещо по-лично за следвоенна Великобритания. Неговият Паднал войн от 1956-57 г. е по-нежно и абстрактно изображение на последиците на войната, докато други скулптури като Семейна група от 1949 г. показват фигури в по-деликатни композиции, споделяйки визията за сплотено общество, което се издига от пепелта.
От 60-те до 80-те Великобритания и британското изкуство преживели период на огромни социални и политически промени. Нови теми, нови форми на абстракция, концептуално изкуство, което въздигало замисъла на творбата над нейните материални характеристики, а пърформансите и видео-артът се появили за пръв път и то с фанфари. Лондон станал средище на изкуството и дом на много изгряващи емблематични художници като Питър Блейк и Дейвид Хокни. Етническите, сексуалните и политическите малцинства, чиито гласове преди били потискани, започнали да гледат на модерното изкуство като отдушник за идеалите си. Акцентът върху концептуалния аспект на изкуството чрез привилегироване на идеите пред обектите улеснил споделянето на тези идеи още повече.
Един от тези творци, Антъни Каро, търсел начин да изгради мост между художествените дисциплини на съвременниците си. След пътуванията си в Америка, където наблюдавал абстрактната живопис в пълния ѝ блясък (например големите картини, създадени с техниката Цветно поле, като тези на Марк Ротко или Барнет Нюман), Каро използвал характеристиките на абстрактната живопис, за да ги превърне в скулптурални форми, както в Една ранна сутрин по-долу. Каро бил работил с Хенри Мур, но се отдалечил от човешките фигури и преминал към твърдите, ярки и абстрактни форми. Дори отишъл една стъпка по-надалеч, като свалил скулптурите си от плинта – традиционната основа за скулптурата – и ги поставил на пода. Това било време, когато изкуството на Великобритания търсело начин да отхвърли категоризацията и да преоткрие наново обектите на изкуството и какво всъщност е то.
Сър Антъни Каро, Една ранна сутрин, 1962 г., боядисани стомана и алуминий, 289 х 619 х 335 см (Галерия Тейт)
По време на тези особено турбулентни десетилетия във Великобритания творците използвали разнообразни техники и теми. Някои творци се отдалечили от фокуса върху техническите постижения към загриженост за проблемите на опазването на околната среда, като например _Купчина_ на Тони Крег (1975 г.), която представлява куб от сплескани слоеве от предмети от ежедневието и изглежда почти като геоложко образование от човешки отломки.
Крис Офили, Няма жена, няма плач, 1998 г., маслени бои, акрилни бои, графит, полиестерна смола, печатна хартия, брокат, карфици и слонски изпражнения на платно, 243х 182 (Tate)
Лондон процъфтявал като мултикултурален град и център на съвременното изкуство и самият град станал субект за много творци от това десетилетие. В края на 80-те години на 20-и век се появила група, известна като Младите британски творци. Изложби, осъществявани от главни фигури като Деймиън Хърст и Трейси Емин започнали да се провеждат в местни складове и фабрики и да доминират художествената сцена на Лондон. Британски творци, които били първо или второ поколение имигранти, изследвали темите на диаспорите и разселването, променяли културните и естетическите параметри на британското изкуство спрямо расата и националната идентичност. В началото на 90-те Крис Офили започнал да проучва проблемите на идентичността на хората от расите и етносите с по-тъмен цвят на кожата и техните преживявания, наслагвал ги в картините си и често използвал расови стереотипи, за да ги обори. Офили работи с платното по подобие на хип хоп артист или диджей, работещ с музика и звук, като смесвал културни препратки и широка гама материали (включително слонски изпражнения, взети от Лондонския зоопарк!), за да създаде нещо напълно невиждано досега. Неговата творба Няма жена, няма плач е изображение на жена, която изплаква малки портрети като сълзи и е и почит към убития лондонски тийнейджър Стивън Лорънс, и универсално изображение на скръбта.
С наближаването на края на пътешествието ни през британското изкуство, навлизаме в галерията на изкуството от началото на 21-и век. Тази последна галерия в хронологичната ни поредица ни отвежда направо в настоящето и поради това ще се променя по-често, отколкото останалите раздели. С подчертаването си на най-скорошните допълнения в колекцията, тази галерия винаги се адаптира към променящата се среда в съвременното изкуство. Именно тук навлизат най-новите творби на изкуството и може би точно тук някой ден ще откриеш себе си или някого, когото познаваш.

Искаш ли да се присъединиш към разговора?

Все още няма публикации.
Разбираш ли английски? Натисни тук, за да видиш още дискусии в английския сайт на Кан Академия.