Лусиан Фройд, Стоене до парцалите

Намираме се в британската галерия Тейт и разглеждаме "Да стоиш при вехториите" на Лусиан Фройд от 1988-89. Това е много голяма маслена картина, и както в много от неговите произведения, голотата на тялото е показана много директно. Тялото е с реални размери и в много странна позиция – очакваме, че моделът е легнал, гледано под ъгъл почти отгоре, а в повечето картини с голи тела преобладава хоризонталното положение. Странен е фактът, че тя е изобразена вертикално, а постепенно забелязваме даже, че тя всъщност стои, но и едновременно с това се е облегнала. Странно е. Трудно е пространството да бъде разчетено, отчасти защото дрипите не ни дават никакъв ориентир за пространството и действително скриват ъгъла, образуващ се между пода и стената, който би могъл да ни подскаже какво се случва. И така, тя стои на собствените си крака Но в същото време тя се е облегнала назад, нали? И после се накланя напред, към една печка, която всъщност топли дрипите. Очевидно това е било рисувано през нощта и може би е било изтощаващо за модела. Но ето едно нещо за Фройд. Не мисля, че нещо от всичко това е важно за него. Не мисля, че има съзнателен интерес в разкриващата перспектива или някакви подобни намерения. Неговата цел е била да покаже преживяването на самото тяло по най-директния и осезаем начин. Тъй като всички ние притежаваме тяло, той представя всичко по един изключително изразителен начин чрез самото тегло, плът, кости, температура, тъкан. Всичко това – едно внезапно и силно преживяване. Това, което виждам аз, е боя навсякъде. Виждам едно тяло, но в същото време виждам плътните бои, които го задушават. Около лицето и врата ѝ, и особено гърдите ѝ, малко по бедрата, прасците и коленете ѝ. Лицето ѝ направо е унищожено от боите. Замисли се за традицията при картините с голи тела в историята на изкуството. Тази идеализация, тази красота. И това, че боравенето с боите не само изобразява тялото, но и ни води до такива хрумвания по доста буен и агресивен начин. Абсолютно вярно. Започваме да чувстваме да си мислим: "Не искам да гледам това!" Да. Реагираме много бързо, интуитивно. Без съмнение. От една страна, има нещо като действителност, реализъм, но от друга- тялото наистина е доста изкривено. Краката ѝ са твърде големи, дясната ѝ ръка е твърде дълга, смаляването на ръката и китката не изглежда добре. Има един вид изопачаване. Когато видя този вид изкривявания в произведенията на Лусиан Фройд, откривам нещо като опит да бъде поставено тялото по най-директния начин, почти непосредствено, за разлика от по-класическите и пропорционални фигури. Той се опитва да пресъздаде реалността по-такъв начин, че чак леко се отклонява. Съществува нещо като конфронтация на публиката. Мисля, че това е така. Да. Без съмнение. Тя е толкова близо до нас. И е отражение на самите нас, въпреки, че ние сме облечени и изправени. Може би навлизаме в контекст, уместен за музеите, когато разглеждаме картината Но както и да е, това разкрива действителността на нашите тела.