Лудвиг ван Бетховен: Симфония No 5, урок по дирижиране с Джерард Шварц

("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Замисляли ли сте се някога какво прави диригентът там горе? Очевидно, когато ръкомаха, той не свири на инструмент. Музикантите са тези, от които идва цялата музика. В случая имаме един прекрасен оркестър, който свири великолепно! Явно диригентите имат някакво влияние върху случващото се. Може би ще бъде интересно, да вземем няколко момента от първа част на Пета симфония на Бетховен, за да покажа какво точно правя, и какво си мисля, докато го правя. Първо ще поговорим малко за някои музикални термини, но ако това вече ви е познато, пропуснете тази част. Има няколко неща, които трябва да се знаят. Ако погледнем първата страница на партитурата, ще видим написано 2/4 в началото на петолинието. Две четвърти означава, че във всеки такт има две времена, а четвъртина нота се равнява на едно време. Две четвърти е размерът, в който е написана тази част. На партитурата се виждат и множество отвесни черти. Наричат се тактови черти. След всеки няколко ноти следва тактова черта. Нотите между две тактови черти образуват такт. Имаме две времена във всеки такт и четвъртина нота се равнява на едно време. Какво е четвъртина нота? Засега е достатъчно да разберем само три нотни стойности: четвъртина нота, пише се като черна нота с вертикална чертичка. Осмината нота е черна нота с вертикална чертичка и камшиче. И половината нота, която е бяла нота с вертикална чертичка. Всички те са съпоставими части. Колко четвъртини правят половина нота? Две. Колко осмини правят половин нота? Четири. Това е всичко, много е простичко. Друго, което трябва да се знае, е какво е корона (фермата). Корона (фермата) е знак, с който композиторът казва на диригента и музикантите да удължат траенето на една нота, но без да уточни точно колко. Зависи от тяхната преценка. Другото нещо е знакът за лигатура. Лигатурата показва, че две еднакви ноти се изпълняват като една и имат трайност, равна на сбора от трайностите на двете ноти. Да обобщим: когато размерът е 2/4, колко времена има в един такт? Две. Коя нота се равнява на едно време? Четвъртината нота. Има осмини ноти с камшиче. Четвъртини ноти без камшиче. И половини ноти, които са бели, а не черни. Имаме такт и тактови черти. Доста е лесно. Да погледнем пак към партитурата. Пише "Allegro con brio", което означава да се изпълни бързо и енергично. Пише също, че половина нота е равна на 108. Това означава, че в една минута има 108 половини ноти. Композиторът препоръчва това темпо. Не е нужно да се спазва, но ако ще използвам метроном, трябва да го настроя на 108 маха в минута. Има нещо много важно за темпото. Бетховен казва, че в една минута има 108 половини ноти. Това означава, че той вярва, че музиката трябва да се усеща на такт. По-скоро един удар в такт, а не два, въпреки че размерът е две четвърти. Сега вече знаем теорията. Нека да видим какво правя аз и как влияе то на музиката и изпълнението. Важно е да видим, че под първия такт има две букви "ff". Това означава силно, много силно, почти най-силното възможно свирене. Тактът започва с кратка пауза. Паузите са нещо важно. Знакът за пауза показва, че не се свири. Ако погледнем първия такт, има осмина пауза и три осмини ноти. Тези три известни ноти: ♪ па - па - па ♪ и след това идва половината нота, ♪ паам ♪ с корона. Какво трябва да направи диригентът? Трябва да даде ясен знак за подготовка. Това означава да вдигне ръцете си, това е знак за слабо време, след което идва замахването надолу. Много е важно да има определен замах нагоре за слабо време и замах надолу за силно време. Тези два жеста подсказват какво ще бъде темпото. Отлични оркестранти, като моите, щом видят такъв знак, вече знаят точно как да свирят. От първото изсвирване, те знаят какво е точното темпо. След това им показвам да свирят тази половина нота с интензивност. Не я оставям да избледнее, няма декрешендо, няма диминуендо. Бетховен казва да я свирим силно докрай. След това има още една осмина пауза. Ако броим до третия такт, има още една осмина пауза, още три ноти, които водят до друга половина нота, слята с още една половина нота с корона, което означава, че звученето трябва да се удължи още повече. Като диригент давам солиден, ясен жест за подготовка. Ще се види на забавения кадър. Започвам с ръце в низходяща позиция, вдигам ръка и давам ативен, ясен знак за начало. Това показва темпото и момента, в който музикантите трябва да започнат. Задържам този тон с интензивност, ръката ми е силна, за да подсиля идеята, че музиката не трябва да затихва. После правя още един замах нагоре и друг мощен замах надолу, за да изсвирят тези четири ноти фортисимо, силно, с корона. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Следва най-трудният момент за един диригент. Някой диригенти дори скъсяват звученето на тази половина нота с корона, и добавят допълнителен празен такт, за да звучи така: ♪ та та та там ♪ прекъсване, и след него ♪ та та та там ♪, Скъсяват петия такт. ♪та та та там та та та ♪ Добавят празен такт. Много диригенти го правят. Аз не правя така, намирам го за грешно. Ако Бетховен искаше да има още един такт, сам щеше да го добави. Някои диригенти правят така, защото в следващата фраза се свири тихо. Ако преброим тактовете: първи, втори, трети, четвърти, пети, при шестия виждаме буквата "p". Тя означава пиано или да се свири тихо. Затова вторите цигулки започват тихо. Проблемът е, че когато свириш силно, а следващият тон е тих, няма да се чува добре. Много е сложно да прекъснеш силното свирене и в същото време да дадеш знак за тихо свирене. Затова давам знак короната в пети такт да се свири с интензивност, замахвам с ръка нагоре, освобождавам, и ръката ми отскача. Щом ръката ми отскочи, вторите цигулки започват. Да го видим първо на забавен кадър. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Сега да го видим в реално време. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Интересното е, че никога не съм казвал на оркестъра какво ще направя. Просто го направих. И те бяха съвършени. Всеки път се справят. Това е интересно. Когато стои начело на оркестър от този калибър, който може би е най-великият оркестър на всички времена, диригентът няма много работа, освен да "говори" с ръцете си. Какво се случва след това? В продължение на няколко такта е тихо, всички притихват, и аз не правя почти нищо тук. Няма нужда да правя кой знае какво. Имам предвид, че мога да спра да дирижирам и няма да има проблем, защото те ще успеят да свирят заедно. Така че, аз следя да се спазва темпото, за да съм сигурен, че пулсът се запазва. След това има знак за пиано, а след него c-r-e-s-c., което означава крешендо, или постепенно засилване, докато стане форте (силно). Има три акорда във форте, три такта и още една корона. При тази корона само първите цигулки държат тона. Важното е оркестърът да не прави крешендо, докато не дойте този такт. Това, което прави диригента, когато стигне до този такт, е да направи експлозивен жест. Това правя аз. След това давам знак на първите цигулки да свирят три силни акорда и корона, отново с интензивност. Продължаваме напред и отново виждаме темата от осмина пауза и три осмини ноти, за да стигнем до половината нота, свързана с другата половина нота, която има корона. И всичко се повтаря отново. Сега има знак за пиано, за тихо свирене, при първите цигулки и те започват. На следващата страница виждаме, че крешендото трае четири такта. Това е много добре. И не е трудно. Гледаш диригента, гледаш мен. И виждаш как движенията ми са с нарастваща интензивност, докато стигнем до това, което наричаме сфорцандо, и след това продължително форте. Сега виждаш знак за фортисимо. Само трябва да подсетя оркестъра, че тук се свири по-силно. Не е голяма работа, те си знаят, а аз само го подсилвам. Ако гледаш моите движения, им казвам да свирят форте: резки движения с интензитет, и с жестове им казвам да свирят по-силно и по-мощно. Вижда се на записа. Ще кажа отново, че музикантите могат да се справят и без мен, темпото не се променя, скоростта е същата, но аз подчертавам това, което е в партитурата. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Следват два силни встъпителни акорда, и валдхорните въвеждат втората тема. Тя звучи така: ♪ та та та там, там, там ♪ И така, втората тема се изпълнява от секцията на първите цигулки. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Втората тема е много лирична. Движенията ми не са така отсечени и агресивни, както бяха в самото начало. Става плавно. Това, което искам да покажа, е какво трябва да бъде фразирането. Ако погледнем частта за цигулката, в партитурата пише "piano dolce". Нежно, сладко. Когато си на италиански ресторант, и там ти кажат "долче", значи става дума за десерта. Това, което Бетховен очаква, е нежно, красиво изпълнение. Не е уточнил каква да е динамиката. С други думи, свири се пиано докрая. За диригента остава да реши дали трябва да има някакво фразиране. Дали да има ударения, както е в устната реч? Или да бъде монотонно? Аз обичам фразирането, по движенията ми се вижда какво фразиране харесвам. Ръкомахам, подобно на жеста за слабо време: ♪ тa дам ♪, и след това, ♪ да да ди да да дам ♪, ♪ да да ди да да дам ♪, Два леки акцента, първият, разбира се, е след жеста с ръце нагоре. Ако погледнеш движенията ми, правя точно така. Докато дирижирах оркестъра, нито веднъж не им казах нещо за фразиране. Не съм казвал да го фразират по този начин. Показах го и те ме последваха. След това, в продължението следва ♪ ла ла ди дам да да ди да ♪, ♪ да да ди дам да да да дам ♪, Давам им знак да засилят малко повече: ♪ да да да дам ♪, след това леко да затихнат: ♪ да да ди дам ♪, след това отново да засилят: ♪ да да ди да ♪ след това да свирят малко по-тихо: ♪ да ди да дам ♪. Следва продължително крешендо и затова започвам доста тихо. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Отново, ако гледаш жестовете ми, с тях показвам всичко това. Никога не съм казвал и думичка на оркестъра, за това какво ще направя, просто им го показах. Бетховен не казва нищо за фразиране, докато не дойде крешендото. Това, което правя при крешендото, ако забелязахте движенията ми, е че им показвам да започнат тихо, защото крешендото е продължително. Трае около 10 такта. Искам крешендото да се развие плавно, не искам да започне твърде рано. Искам да съвпадне с фортисимото. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Фортисимото е важен момент. Отново, оркестърът не се нуждае от мен. Те го свирят чудесно, чуват се един друг добре, има добра акустика в залата, няма никакъв проблем. Няколко такта след това виолончели и контрабаси свирят четвъртини ноти. Четвъртините ноти нямат никакви обозначения. Да бъдат ли продължителни? Или да бъдат кратки? Да бъдат ли отделени? Всичко, което ни казват, е фортисимо. На мен ми харесва да звучат докрай. Затова с дълги жестове показвам на виолончели и контрабаси да свирят дълги тонове. Никога не съм го обсъждал с оркестъра. Просто дадох жест за дълги тонове и тези невероятни музиканти се справиха. От първият път. Удивително! ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Ако отидем на следващата страница, там има двойна тактова черта с точки. Двойната тактова черта е по-плътна и пред нея e поставено двоеточие. Това е знак за повторение. Много диригенти пропускат повторенията във великите творби. Повторението в Петата симфония на Бетховен се изпълнява от почти всички, защото първата част е доста кратка. В симфониите на Брамс обаче, много диригенти пропускат повторенията. Аз смятам, че повторенията трябва винаги да се свирят. Защо ли? Защото композиторът е решил така. Брамс е написал повторение, по-велик ли съм аз от Брамс? Знам ли повече, отколкото Брамс? Със сигурност не. Правя това, което Брамс е написал. В редки случаи, когато творбата е твърде дълга, или концертът е твърде дълъг, може по изключение да не се изсвири дадено повторение, и това няма да навреди на музиката. В общия случай обаче вярвам, че повторенията винаги трябва да се свирят. Това беше цялата експозиция на тази велика първа част от Петата симфония. Следва повторение на експозицията, принципно със същите жестове и идеи, може да се внесе и разнообразие, ясно е, че ще бъде леко различно, няма как да бъде съвсем същото, и стигаме до втория дял - разработката. Разработката в случая започва по много драматичен начин. Драматично е като в началото, но по много различен начин. Създава се усещането, че нещо необикновено ще се случи, и няма да се повтори същото нещо, както в началото. Отново започва малко по-тихо, може би дори няма да забележите, съвсем малко по-бавно, но има същия интензитет. След това при короната изниква същия въпрос: Да прекъсна фортето и с отскок да дам знак да продължат с тихо свирене. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) В следващият откъс от разработката, се виждат някои малки, едва доловими промени в моите движения. В общи линии, поддържам цялостта, ритъма, подчертавам динамиката, подсилвам акцентите, които Бетховен е написал, докато не стигнем до акордите с половини ноти, които се разпределят между дървените духови, валдхорните и струнните инструменти. Изреждат се. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Това, което искам, е да ги обединя. Не вярвам Бетховен да е искал за дървените духови инструменти да има отделен жест от струнните. Някой може да смята и обратното, но по моя преценка, тези повтарящи се акорди трябва да се слеят. Затова правя движения, с които да покажа на музикантите да изсвирят тези половини ноти докрай. И отново не трябва да има декрешендо, не трябва да затихва, докато не дам знак. След това виждаме съкращението "dimin". Диминуендо, което означава постепенно затихване. Следва затихване в продължение на шест такта, и след това стигаме до свирене в пиано. Сега свирим в пиано или тихо. Пише "sempre piu piano". "Семпре пю пиано" означава "винаги повече пиано". Постоянно тихо, все по-тихо. Думата "piu" означава повече. Ако се каже "piu piano", означава по-тихо. Свири се колкото се може по-тихо през цялото време. И така стигаме до двете "pp". Това означава много тихо, пианисимо. След това, изневиделица, идва продължително фортисимо. Стигаме до най-тихия момент в симфонията, последван от най-силното звучене, от пианисимо до фортисимо. Отново работата на диригента е просто да подчертае това, което композиторът е написал. Отбелязвам това фортисимо с рязък жест. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) За пореден път се сблъскваме със същия проблем: трябва да излезем от силната динамика, за да можем да чуем тихото свирене, диалогът между дървените духови и струнните инструменти. Отново с активен жест показвам, че се връщаме към фортисимо, и стигаме до продължителните корони, точно както в началото. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Това показва, че сме вече в реприза, в който началният дял се повтаря. Това, което се случва сега, е малко по-различно. Обоят влиза и свири малка каденца. Ако наблюдавате жестовете ми, давам знак на обоя. Това е новият материал: искам обоя и всички други да забележат, че това е нещото, което сме очаквали. Чули сме всичко друго досега, но не и това. Така че солото за обой започва, правя жест към обоя, и започва каденцата за обой. (соло за обой) По време на каденцата за обой, не казвам и дума, и нашият прекрасен обоист, Джон Ферило, от Бостънската филхармония, го изсвирва великолепно. Никога не съм го обсъждал с него, той просто го изсвири и беше идеално. Моята работа е да съм подготвен когато той свърши, а при последната му нота отново има знак за корона. Ако забелязвате, в неговата каденца пише "Adagio", което означава много бавно темпо. Тъй като има корона за всички инструменти, ние просто чакаме да свърши обоя, а той има допълнителна корона на последната си нота. След това се връщаме към същия мотив, който чухме в началото. Отново стигаме до форте, след това акценти, следва фортисимо, но този път въведението към втората тема се свири от фагота, а не от валдхорните. Поглеждам към фагота, вярвайте ми, той ще влезе и без да го погледна, но от друга страна, никога не се знае, да има подсещане никога не вреди. След това се връщаме към същата втора тема, със същото фразиране, и същото крешендо, само че този път крешендото е дори по-силно, мисля че продължава 14 такта. И ни води към могъщо фортисимо. Това, което правя, е да забавя леко. Бетховен е известен с това, че в най-кулминационните моменти, никога не се е втурвал напред, а е отстъпвал, и аз задържам леко темпото, докато дойде това фортисимо, и веднага след това връщам темпото отново към същата скорост, както бе преди. След това правим целия този дял, който е доста силен, с акценти, понякога е малко трудно ансамбълът да е в синхрон, затова давам ясен знак, за да съм сигурен, че всички ще влязат в точния момент. Следва един силно изпълнен тон, последван от тихо ♪ да да да да ♪, изсвирено от дървените духови инструменти. След това има един цял такт пауза, и динамиката става много силна, както в началото. Това е трудна част за диригента. Завършва със силен жест, дава лек знак на дървените духови, след което трябва да е много внимателен да не жестикулира в този празен такт, за да не засвири някой, и дава активен жест в момента, в който всички трябва да започнат. Накрая идва този велик момент, в който обичам да слушам валдхорните да свирят този пасаж и тимпаните, и, ако ме наблюдавате, давам знак на валдхорните и давам силен знак на тимпаните, при тимпаните има само знак за форте, и аз им давам знак, за да разберат че трябва да свирят по-силно, както и направиха. Отново, не съм казал и дума. Само направих активен жест за това. Продължаваме с виолончели, контрабаси, този път и виоли, тези четвъртини ноти отново се връщат, и отново въпросът е: колко да траят? Ако ме гледате, давам знак, че трябва да тоновете да са дълги, и всички ги изсвирват правилно. Стигаме до кулминацията на първата част, и отново, съвсем леко забавям темпото. Преминаваме към различен диалог между дървените духови и струнните инструменти. ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Отново се опитвам да ги свържа, вижда се в движенията ми, че духовите трябва да свирят докрай последния тон, струнните също, за да ги свържем и да се получи като едно гладко изречение, а не изречение на части. Ето че стигнахме до края. Правя същия жест, както в началото, свири се същата корона, ("Симфония No 5" от Лудвиг ван Бетховен) Кодата е съвсем кратка и много красива. На преден план са дървените духови инструменти и опитвам да фразирам техния пасаж. Ако ме погледнете сега, ще видите да показвам как да фразират дървените духови инструменти. Веднага след това се връщаме към фортисимо и стигаме до края на първата част без да има забавяне, без да намаляваме интензитета, по много драматичен начин. Вижда се, че първата част от тази симфония до голяма степен може да бъде изпълнена самостоятелно от оркестъра. Но има и моменти, когато се нуждаят от мен. Моята работа е да бъда там за тях, когато имат нужда от мен.