Древна философия: Лекът на Епикур за нещастието

Здравей, казвам се Монти Джонсън. Преподавам философия в университета на Калифорния, Сан Диего, и днес искам да говоря за епикурейския лек за нещастието, състоящ се от четири части – т.нар. Тетрафармакос. 1. Не трябва да се страхуваш от Бог; 2. Не трябва да се тревожиш за смъртта; 3. Лесно е да придобиеш добри неща в живота; 4. Лесно да преодолееш ужасните неща. Тези четири максими са първите четири главни доктрини на епикурейството, познати общо като Тетрафармакос. Тетрафармакос буквално означава "лек от четири части". Терминът оригинално се е отнасял за медицинска смес от четири лекарства, но под него епикурейците имат предвид обобщаването на тяхната философия във формула от четири лесни за възприемане максими, върху които човек може лесно да размишлява, за да облекчи тревожността, много подобно на съвременната когнитивно-поведенческа терапия. Както Епикур казва "Размишлявай върху тези идеи ден и нощ и върху онези, свързани с тях, както сам, така и с някой като теб, и никога няма да си лошо разстроен, без значение дали си буден, или спиш". За да видиш как максимите могат да допринесат за равновесието ни, нека набързо разгледаме всяка част от тетрафармакоса. Първо, не трябва да се страхуваш от Бог. Традиционната религия ни предоставя ужасяващи супермогъщи богове, като Зевс с неговите светкавици или Посейдон, който, с размахване на тризъбеца си, може да причини земетресения и бури. Възприетата нужда да умилостивим такива богове с жертвоприношение е източник на много дистрес, тревога и разходи и има ужасни последици. И по научни, и по теологични причини, не трябва да мислим, че божествата са причина за природните бедствия. Епикур, в трактата си за природата, дава обширна информация за Вселената и нейния произход, включително живите неща и човешките същества. Неговата гледна точка премахнала от природната философия нуждата да се обръщаме към Бог като създател или някой, който поддържа, или е цел на природата и природните феномени. Епикур казва, че ако приемем, че Бог е неуязвимо и щастливо живо същество, тогава Бог изобщо не трябва да се тревожи от човешките дейности и не трябва да го засягат гняв или жалост, които са видове страдание, несъвместимо с божественото съвършенство. Според Епикур е нечестиво да представяме Бог като налагащ наказания върху човешките същества, без значение дали чрез природни бедствия, или в отвъдния живот, и не е свещено да принасяме човешки дарове в жертва, все едно можем да повлияем на един Бог. Второ, не трябва да се тревожиш за смъртта. Във връзка с първата максима, няма нужда да се тревожиш, че Бог ще те накаже след смъртта ти. Още повече, природните науки ни казват, че когато тялото ни спре да работи, живото нещо престава да съществува. Няма нематериална душа, която да може да бъде измъчвана или възнаградена в отвъдния живот. Смъртта е нищо за нас, защото не може да повлияе нито на живите, нито на мъртвите. Не може да те засегне, докато живееш, понеже още не си мъртъв, и не може да те засегне, когато си мъртъв, понеже тогава вече не съществуваш. Древният страх от лутане за вечни времена в тъмнината на царството на Хадес е неоснователен, както е средновековната тревога за измъчване в Ада. Колкото до съжалението, че ще пропуснеш всичко, което би могъл да изпиташ, ако умреш по-късно, не трябва да се тревожиш за това повече, отколкото се тревожиш за всичко, което е могло да преживееш във времето преди да се родиш. Времето преди да се родиш и времето след като умреш са равни, но няма по-голяма причина да съжаляваш, че няма да живееш в далечното бъдеще, отколкото да съжаляваш, че не си живял/а в далечното минало. Всъщност е успокояващо да осъзнаем, че всичко в живота е ограничено и че отвъд определена точка цялото усилие и страдание задължително свършва. И след като човек премахне страха от смъртта и желанието за повече живот, почти всички други страхове изчезват и ставаме свободни да се наслаждаваме на живота, който имаме. Това ни води до третата максима на тетрафармакос: добрите неща в живота са лесни за получаване. Когато помислим за нещата, които искаме, е успокояващо да осъзнаем, че истинските ни нужди са ограничени и лесно достъпни от природата, а нещата, които са трудни за получаване, просто не са ни нужни. Достъпен е въздух за дишане, вода за жаждата ни, огън за сгряване и земя, върху която да стоим. Минералите, растенията и животните удовлетворяват нуждите ни за подслон и препитание. Има много хора около нас, които да ни станат приятели. Когато осъзнаем, че имаме достатъчно не само за оцеляването ни, а да облекчим по-голямата част от болката си, задължително ставаме облекчени и уравновесени. Истинското спокойствие и щастие стават възможни. Можем да се фокусираме не само върху оцеляването, но и върху по-задълбочено, по-естетично оценяване на Вселената, като се стремим да разберем същността на нещата, не само да си предоставим необходимото, и да премахнем страховете си за боговете и смъртта, и просто да се наслаждаваме на красотата и величието на света. Епикур описва това състояние като "богоподобно", понеже когато сме в него, ние сме неуязвими, щастливи съзнания, които не се страхуват от природата, а ѝ се наслаждават. Ако се съмняваш в идеята, че добрите неща в живота са лесно достъпни за нас, помисли за тристепенното разделение на желанията от Епикур на такива, които са естествени и необходими, като желанията ни за въздух, вода, храна или подслон; такива, които са естествени, но не са необходими, като желанията ни за скъпа храна и питиета, луксозни къщи или секс, и такива, които са нито естествени, нито необходими, които Епикур нарича "пусти" или "празни". Желанията за известност, богатства, слава, политическа власт и безсмъртие, колкото и често да се срещат, всички те са пусти. Тяхното преследване създава повече нещастие, отколкото щастие, не само понеже са трудни или невъзможни за постигане и, следователно, опитите ни в тази посока са немощни и дразнещи, но също понеже са неограничени. Тъй като не са свързани с никоя естествена нужда, няма никакво количество богатство, власт или удължаване на живота, което ще ни удовлетвори и ще ни позволи да живеем спокоен, уравновесен живот. Лекотата на живеенето идва от оценяването на това колко малко ни трябва, за да сме щастливи и да процъфтяваме, и колко изобилна изглежда е природата при задоволяването на нуждите ни. Всички наши удоволствия се свеждат до само два вида. От едната страна, има приятна, сладка стимулация, която Епикур нарича "кинетично удоволствие", а от друга страна, уравновесеното, задоволено, самодостатъчно и сигурно в себе си състояние което идва, когато цялата болка е облекчена, което Епикур нарича "статично удоволствие". И двата вида са добри, но и двата са естествено ограничени. Най-интензивното кинетично удоволствие идва от задоволяването на естествените ни нужди. Следователно, пиенето, когато сме жадни, яденето, когато сме гладни, стоплянето, когато ни е студено. След като тези естествени и необходими желания са удовлетворени, достигаме по-стабилното състояние на статично удоволствие. В този момент не можем да увеличим повече удоволствието, а можем само да го променяме. Мога да си взема или шоколадов, или ванилов сладолед, или и двата, но след определен момент яденето на сладолед повече няма да е удоволствие за мен, нито пък яденето на която и да е друга храна. Когато човек е много жаден, най-много иска проста вода, а когато е най-гладен – проста храна. Да се научиш да се наслаждаваш на по-прости удоволствия прави наслаждаването на луксозното още по-сладко, когато се случи да го притежаваме. Затова Епикур, който практически живеел на хляб и вода, искал да му носят сирене отвреме-навреме, за да може да "се поглези". Това е характерът на хедонистичния философ, който посветил живота си на удоволствието. Епикур не е трябвало винаги да има сирене с всяко ядене и, като цяло, е по-добре човек да елиминира едно желание, отколкото да се труди твърде много да го задоволи. Всъщност често е необходимо да отложим едно удоволствие, за да се насладим на по-голямо удоволствие по-късно, точно както често е необходимо да преминем през определено количество болка, за да избегнем по-голяма болка по-късно. Това ни води до четвъртата и последна максима на тетрафармакос: ужасните неща в живота са лесни за преодоляване. Острата болка, въпреки че е остра, е кратка. Хроничната болка, въпреки че е дългосрочна, е тъпа. Ако болката стане твърде интензивна за твърде дълго, винаги има опция за приключване на живота, в който момент нищо не може да ни навреди. Отново, трябва да оценяваме и да сме успокоени как ограниченията на природата са в наше преимущество и трябва да извлечем уравновесеност от това. И когато това оценяване приеме интелектуалния вид на проучване и философско обсъждане, то често възнаграждава повече от достатъчно, че да неутрализира и компенсира раздразненията, болките и тъгите на живота. Въпреки че Епикур страдал от болезнени бъбречни камъни към края на живота си, той писал на приятеля си Идомен "Тези болки съм уравновесил с радостта, която усещам, когато си припомня нашите философски разговори".