Древна философия: Сюндзъ за човешката природа

Здравей! Аз съм Дейвид Уонг, професор по философия в университета Дюк и ще говоря за Сюндзъ, древнокитайски философ, който живял през четвърти и трети век пр. н. е. Той е бил последовател на Конфуций и е най-добре познат заради идеите си, че човешката природа е изначално лоша. Той имал философски спор с друг конфуцианец, на име Мъндзъ, или Менциус, както е познат на запад, заради твърдението му, че човешката природа е изначално добра. Препоръчвам, ако вече не си, да гледаш много доброто представяне на Мъндзъ във Философия с отворен достъп от Матю Уокър. Като казва, че човешката природа е добра, Мъндзъ има предвид, че човешките същества имат вродени предразположения, които могат да се развият до абсолютна доброта. Той понякога оприличавал тези предразположения на семена. Семената имат естествена склонност към растеж, ако бъдат подхранвани от вода, слънце, плодородна почва и човешки усилия. Ако сме отгледани в сигурна среда, в която не е нужно постоянно да се тревожим за оцеляването си, ако са ни дали етично образование и ако направим лично усилие да развием това, което е добро в нас, можем да израснем като семената в здрави растения на добротата. Сюндзъ твърди точно обратното на Мъндзъ. Той вярва, че човешките същества са родени с любов към печалбата, с омраза и незачитане на другите и желание за плътски удоволствия. Сюндзъ смята, че ако следваме природата си, ще влезем в продължителен разрушителен конфликт между хората. Това има предвид той, като казва, че "човешката природа е изначално лоша". За щастие, ние, човешките същества също имаме способността да мислим и да одобряваме или неодобряваме накъде ни водят естествените ни чувства и желания. Сюндзъ вярвал, че чрез нашата интелигентност, човешките същества можем да превърнем вродените ни грозни наклонности към хаос и конфликти в живот, изпълнен с хармония и красота. Според Сюндзъ в древността най-прозорливите човешки същества, мъдреците, осъзнали, че да действаш според природата си е най-сигурният път към саморазрушението. Мъдреците развили концепциите за правилно и грешно, за да омекотят неограниченото преследване на задоволяването на собствените ни желания и за да възпитат загриженост за другите. Мъдреците създали обичаи, наречени "ритуали", които ни приучават да уважаваме другите и да сме благодарни за това, което те ни дават. Един ритуал, който Сюндзъ описва, бил церемонията за селското пиене. Всички се събират за тост, но се използва само една чаша, от която всеки пие по ред на старшинство. Редът на пиене учи по-младите да отстъпват на по-възрастните а пиенето от една чаша ги учи, че са едно село и зависят един от друг. Сюндзъ отделял специално внимание на ритуалите на скърбене и погребване на починали роднини. Тъй като родителите ни са ни дали дара на живота и са ни отгледали, трябва да изразим най-дълбоките си благодарности чрез външен израз на усещането ни за загуба. Сюндзъ използвал метафора за човешкия път към добротата, която е много различна от метафората на Мъндзъ за семената, порастващи в здрави растения. Той разглеждал човешките същества като майстори, които трансформират себе си в нещо красиво, каквото никога не бихме постигнали по естествен път. Ние сме като грънчари, които взимат безформената глина на природата си и я извайват в красиви съдове. Мъдреците са ни дали инструментите да се пресътворим, насоките за това кое е правилно и кое неправилно, както и ритуалите. Но това вярване в трансформиращата сила на ритуала представлява проблем за Сюндзъ. Как можем да станем толкова добри, когато започваме като лоши създания със желание за печалба, омраза и липса на солидарност с другите и желание за чувствено удоволствие? Отговорът на Сюндзъ е, че има някои естествени импулси, които биват подсилени, когато ги изразим чрез ритуал. Той казва, че всички създания от плът и кръв, не само хората, обичат представителите на собствения си вид. Те ще скърбят за загубата на себеподобните си. Примерът му бил за поведението на птиците, а днес може да се сетим за поведението на слоновете, които изглежда скърбят за мъртвите членове на семейството си и за които знаем, че стоят до телата на мъртвите си приятели, понякога по три дни, без да помръдват от мястото си. В крайна сметка, Сюндзъ може да е осъзнал, че заедно с всички лоши нагласи, които ни вкарват в неприятности, имаме още и импулси, които ни свързват един към друг, и които могат да бъдат подсилени от ритуали, като церемонията със селското пиене а също погребалните ритуали и изразяването на скръб по онези, на които сме благодарни. Ние, човешките същества, сме сложни и с противоречиви мотиви. Сюндзъ може да е прав, като твърди, че трябва да съградим себе си, да ограничим онова начало, което ни вкарва в неприятности и да подсилим склонностите си, които ни позволяват да сме в хармония със себе си и околния свят.