Епистемология: Парадоксът на предговора

Казвам се Джонатан Вайсберг. Преподавам философия в университета в Торонто. В това видео ще ти разкажа за парадокса на предговора. През 1965 г. Дейвид Макинсън представил следния парадокс. Представи си автор, който пише нехудожествена книга. Може би е учебник по история. В предговора на книгата авторът благодари на всеки, който му е помогнал да хване грешките, преди книгата да отиде за публикуване, а после благородно поема отговорност за грешките, които неминуемо са останали. Разбираемо, авторът вярва, че книгата все още съдържа някои грешки. Все пак е дълга няколкостотин страници, няколко грешки са неизбежни. Може би една от датите е погрешна или може би в книгата се казва, че крал Х заповядал нещо, когато всъщност е била кралица Y. Историческите записи никога не са перфектни. И все пак авторът на книгата вярва във всяко нещо, което е написал, иначе нямаше да ги е написал, но това означава, че вярванията на автора са противоречиви. Той вярва във всяко от историческите твърдения, които е написал в книгата, но също вярва, че някои от тези твърдения са погрешни. Ето парадокса – къде е сгрешил авторът, кои от вярванията си трябва да промени? Обикновено, когато осъзнаем, че вярванията ни са противоречиви, ние ги променяме. В началото Луис Лейн е вярвала, че Супермен може да лети, но Кларк Кент не може. Когато научава, че Кларк Кент и Супермен са един и същи човек, тя променя вярванията си. Тя спира да мисли, че Кларк Кент не може да лети и започва да мисли, че той може да лети. Какво трябва да промени авторът на историческата книга,за да направи вярванията си съвместими? Трябва ли да премахне частта от преговора, в която признава, че книгата съдържа грешки? Това изглежда погрешно. Никой никога не е написал безгрешна книга по история, определено не и такава с тази дължина. Може би трябва да премахне едно от историческите твърдения в книгата вместо това, но ако е така, кое? Доколкото авторът може да каже, всички те са верни. Той е проучил всяко твърдение в книгата внимателно. След като помислиш върху това известно време, може да имаш усещането, че авторът е заседнал – вярванията му са противоречиви, което изглежда зле, но няма добър начин да промени вярванията си, да премахне противоречието. Дори ако се върне обратно и трикратно провери всяко твърдение в книгата, пак трябва да признае, че някои грешки ще останат. Парадоксът на Макинсън всъщност не се отнася за историческите книги или историците, а за всеки. Всички имаме множество вярвания за света. Вярвам, че съм роден през октомври, че Ганди е бил роден в Индия, че Андромеда е галактиката, която е най-близо до Млечния път и др. Но също знаем, че правим грешки. Понякога и аз съм грешил. В миналото мислех, че Хелзинки е столицата на Исландия, сега знам, че е столицата на Финландия. И съм сигурен, че някои от вярванията ми все още са погрешни. Това означава, че всеки има противоречиви вярвания, включително и ти. Представи си всичко, в което вярваш, записано в книга. Би ли съдържала тази книга грешки? Разбира се, никой не е непогрешим. Тоест в началото на книгата ти с вярвания трябва да включим следното: "Някои от твърденията в тази книга са погрешни". Тоест книгата ти с вярвания противоречи на себе си. Една причина този парадокс да е проблемен е, че поставя под въпрос основните правила на логиката. Често изтъкваме вътрешни противоречия във вярванията на хората като начин да ги накараме да променят мненията си. Например някои атеисти твърдят, че хора, които вярват в Бог, имат противоречиви вярвания. От една страна, те вярват, че Бог е перфектен, но от друга страна осъзнават, че светът не е перфектен – например, понякога страдат невинни хора, което често изглежда ненужно. Атеистите казват, че това е противоречиво – ако съществуваше перфектен Бог, нямаше да има страдание в света. Разбира се, вярващите в Бог обикновено казват, че няма противоречие, въпреки че изглежда сякаш има. Може би, например, страданието, в крайна сметка, е за добро. Тоест светът всъщност е перфектен или поне толкова перфектен, колкото е възможно. Ако този дебат те интересува, виж видеото на Сали Хасленгър от Философия с отворен достъп на тема логическия проблем за злото. Но която и страна от този дебат да смяташ, че е права, идеята, която да осъзнаем тук, е, че никой в този дебат, от която и да е страна, не е щастлив да приеме противоречие. Вярващите в Бог опитват да обяснят защо вярванията им в крайна сметка не са противоречиви. Като цяло, когато едно вярване води до противоречие, заключаваме, че то трябва да е погрешно. Всъщност това правило на логиката е едно от най-старите и най-широко използваните в математиката. Тоест парадоксът за преговора създава мистерия. Вярванията на всеки са противоречиви, очевидно книгата с вярвания на всеки човек съдържа някои грешки и всички знаем това за себе си, на някакво ниво. Тоест всички нарушаваме едно основно правило на логиката постоянно. Ето друг прост закон на логическото разсъждение, който парадоксът поставя под въпрос. Вярвам, че Анкара е в Турция – ще нарека това вярване А. Също вярвам, че Босфора е в Турция – ще нарека това вярване В. С други думи, трябва да вярвам, че и Анкара, и Босфора са в Турция. Трябва да вярвам в комбинираното твърдение на А и В. Този прост закон на логическото разсъждение е толкова прост, че вероятно обикновено дори не го забелязваш. Ако А е вярно и В е вярно, тогава комбинираното твърдение А и В е вярно. Тоест ако вярваш в А и вярваш в В, трябва да вярваш в комбинираното твърдение А и В. Но благодарение на парадокса за предговора знаем какво се случва, ако приложим това правило твърде много пъти. Представи си, че събера заедно всичките си вярвания за Турция в едно дълго твърдение А и В, и С, и D, и така нататък. Докато продължавам да добавям вярвания, шансът да добавя погрешно вярване става все по-голям и по-голям. Ако комбинираното твърдение е достатъчно дълго, шансът за грешка някъде е много висок. Тоест, не трябва да вярвам, че това твърдение, като цяло, е вярно, а това означава, че в някакъв момент трябва да наруша един прост закон на логическото разсъждаване. Идва момент, в който трябва да кажа: "Вярвам в комбинираното твърдение А и В, и С, и D, и така нататък, и също вярвам в някакво друго твърдение, ще го нарека х, но не вярвам в комбинираното твърдение А и В, и С, и D, и така нататък, и х". Какво трябва да направим с този парадокс? Някои философи мислят, че той показва, че вярванията и логиката са вероятностни. Те казват: "Не просто вярвам, че Анкара е в Турция, а почти сигурно знам, че е в Турция". Не можеш просто да заключиш, че едно комбинирано твърдение А и В е вярно, понеже вярваш в А и вярваш в В. Трябва да обмислиш колко вероятно е комбинираното твърдение и това зависи от сигурността, която имаш в самото А, и колко сигурност имаш, че и В също е вярно. Според тези философи, вярванията са, в основата си, въпрос на степен. Никога не приемаме нещо напълно, поне не ако сме разумни. Вместо това вярваме в определени неща с много висока степен на сигурност, толкова висока, че говорим за тях все едно са сигурни. Но винаги признаваме, че има някаква вероятност за грешка. Но други философи мислят, че това е нереалистично. Понякога затваряме възможността за съмнение. Никой разумен човек не се съмнява, че Земята е кръгла; дори най-скромният геолог не би казал, че трябва да се съмняваме в това, и че може би Земята е плоска. Всъщност, както философът Дженифър Найгъл изтъква, има множество психологически проучвания на тази тема. Психолозите Ариа Круглански и Дона Уебстър широко са проучили кога и как хората третират един въпрос като затворен. Много философи също мислят, че ще е отвъд способностите ни да разсъждаваме с вероятности през цялото време. Ако винаги трябваше да изчисляваме шанса и А, и В да са верни въз основа на шанса, че А е вярно и на шанса, че В е вярно, никога нямаше да станем от леглото сутрин. Трябва да мислим с прости въпроси с отговор "да/не", поне понякога. В момента има ожесточен дебат за това как да съвместим двете страни на този аргумент. От една страна изглежда, че нищо, в което вярваме, не е напълно 100% сигурно. Ако отстъпим назад и помислим внимателно, винаги има някакъв начин, по който можем да грешим. От друга страна изглежда правилно, че трябва да игнорираме вероятността за грешки, поне понякога. По този начин можем да използваме прости закони на логиката, за да изкараме деня. Може би има начин да комбинираме тези два подхода – вероятностното разсъждаване, което винаги признава несигурността, и простото логическо разсъждаване, което не взима предвид несигурността. Но не е очевидно как да съвместим тези два начина на мислене в едно. Накрая ще ти дам една последна загадка, върху която да помислиш. Казахме, че почти нищо не е на 100% сигурно. Винаги има шанс за грешка, колкото и да е малък. Но знанието изглежда изисква сигурност. Ако знаеш, че нещо е вярно, това означава, че изключваш алтернативите. Ако знаеш, че Земята е кръгла, тогава тя не може да е плоска или квадратна, или нещо подобно. Тоест, ако нищо не е напълно сигурно, тогава всъщност не знаем нищо. Трудно е да си представим как може да грешим, че Земята е кръгла, но можеш да си представиш начин с достатъчно креативност – може би сме част от експеримент, провеждан от извънземна раса, като мишки в лабиринт и когато стигнем до ръба на Земята или полетим в небето, те преместват нещата така, че да изглежда сякаш Земята е кръгла. Все едно местят стените в лабиринта, за да продължи мишката да бяга в кръг. Абсурдно невероятно е, но е възможност, колкото и да е далечна. Ето какво – ако някои от вярванията ни трябва да са грешни, ако винаги има шанс за грешка, тогава всъщност не знаем нищо. Всяко вярване, което имаме, може да е погрешно и нямаме начин да знаем кои са погрешните. Въпросът, с който ще приключим, е следният: как можем да съвместим сигурността на знанието с несигурността, създадена от погрешимостта ни?