Епистемология: Ценността на познанието

Казвам се Джеръми Фантъл. Преподавам философия в университета на Калгари и Албърта, Канада. Ще говоря за стойността на знанието му и, в частност, за проблем с откриването защо е добре да знаем неща. Интуитивно изглежда, че знанието е отличително ценно. Може да се обадиш на ресторант, за да се увериш, че е отворен, преди да излезеш за вечеря. Защо? Понеже трябва да знаеш, че е отворен, преди да прекараш двадесет минути в шофиране през града, за да стигнеш до там. Разбира се, може да се надяваш, че ресторантът е отворен, да поемеш риска да караш до там и да откриеш, че наистина е отворен. Може дори да имаш силно вярване, че ресторантът е отворен, да имаш изключителна увереност, че е отворен, но изключителната увереност, дори ако си прав/а, не е същото нещо като знание. Може винаги да имаш пълна увереност, че ресторантът, към който отиваш в някакъв безумен час, е отворен. В единствения случай, когато това е вярно, нямаш реално знание, просто имаш късмет. Знаенето, че нещо е вярно, изглежда по-ценно от потвърдената по късмет изключителна увереност. Въпросът е защо. Едно естествено обяснение е, че ако наистина знаеш нещо, това ще ти помогне да постигнеш целите си по-добре, отколкото ако нямаш знание. Ако не знаеш, че ресторантът е отворен, шофирането ти през града лесно може да е загуба на време. Отличителната стойност на знанието в това обяснение е, че дава добри резултати. В диалога на Плато "Менон" героят Сократ мисли, че това не е добро обяснение. Причината е, че ако излезеш прав/а просто заради късмет, ще постигнеш целите си точно както ако имаш реално знание. Ето един пример, който ще помогне да покаже това. Предположи, че пътуваш в Древна Гърция и опитваш да стигнеш до град Лариса. Стигаш до разклонение в пътя. Без ти да знаеш, левият път е пътят към Лариса. Имаш изключителна, но ирационална увереност, че левият път е пътят, по който трябва да поемеш. Като действаш въз основа на изключителната увереност, стигаш до дестинацията си точно толкова сигурно, както и ако изминеш този път сто пъти преди това и знаеш, че левият път е пътят до Лариса. Когато Сократ споменава този пример, неговото ударение е върху лидерите. Когато следваш лидери, лидерите със знание те водят до успех не по-добре от лидери, които познават само с късмет. Но идеята е също толкова ефективна, когато става въпрос за собственото ти знание, а не за знанието на лидерите ти. Идеята е, че ще имаш също толкова успех, ако те води просто вярно вярване, колкото ако те води знанието. Защо иначе може знанието да е по-ценно от това просто да познаеш на късмет? Една възможност е, че знанието по принцип, според думите на Сократ, е "завързано" по по-сигурен начин от простото вярно вярване. Вярването, казва Сократ, не остава "завързано" задълго, ако не е знание, както красивата статуя на Дедал, за която се твърди, че толкова прилича на жива, че ако не е завързана ще избяга. Вярванията могат да "избягат", ако не са "завързани". Знанието има причини или доказателства или нещо, което го "привързва" към ума ти и го задържа там. Дали Сократ казва, че помним по-дълго това, което знаем, отколкото това, в което само сме уверени, но не знаем, че е вярно? Това не изглежда правдоподобно. Светът е пълен с догматични инатливо поддържани вярвания, които не са знание. Много знания, като знаенето на рядко използван телефонен номер, не се задържат дълго – това знание изчезва от ума ни, веднага щом наберем номера. Втора възможна интерпретация е предложена от съвременния философ Тимъти Уилямсън. Той мисли, че знанието е устойчиво на подвеждащи противоположни доказателства. Уилямсън дава пример с крадец, който ще краде диамант от къща. Предположи, че крадецът просто правилно вярва, че диамантът е в къщата. Това не е знание, понеже крадецът само вярва, че диамантът е в къщата, понеже някой неправилно му е казал, че има диамант под леглото. Ако крадецът влезе в къщата и не намери диамант под леглото, той може да се откаже да търси. Единствената му причина да мисли, че има диамант в къщата, се е оказала погрешна. Но ако знае, че има диамант в къщата, той ще продължи да търси, докато не го намери. Това е добра алтернативна интерпретация на това, което е имал предвид Сократ, когато е казал, че знанието е "завързано". Не е толкова лесно да ни подведат да не вярваме в знанието си, колкото е лесно да ни подведат да не вярваме в едно вярно вярване. Дали Уилямсън и Сократ са прави за това обяснение за стойността на знанието? Самият Сократ е доста колеблив в даването на обяснението. Това, което накрая е наречено "проблемът на Менон", е проблем, който трябва да решим. Как може знанието да е по-стойностно от простата увереност в истината, когато увереността в истината води до успех, когато действаш въз основа на нея, точно както и знанието.