Религия: Класически теизъм, част 7 (атеистични аргументи от злото)

Здравей, казвам се Елмар Кремер. Аз съм професор емеритус по философия в университета в Торонто. Това е седмото видео от поредицата за класическия теизъм. От 50-те години на 20-ти век философите на религията са прекарали много време върху един стар въпрос – дали злото в света е съвместимо със съществуването на добър и всемогъщ Бог. През 1955 Дж. Л. Маки, последовател на Дейвид Хюм, разпалил нов интерес по въпроса, когато развил следния аргумент: 1: Бог е противопоставен на злото по такъв начин, че едно добро нещо винаги премахва злото, доколкото може. 2: Няма ограничения на това какво може да направи едно всемогъщо същество. 3: Следователно, твърдението, че едно добро всесилно същество съществува, и твърдението, че злото съществува, са несъвместими. Маки не вмъква в статията си, че злото съществува, но ако можеш да направиш това вмъкване, можеш да продължиш аргумента. 4: Злото съществува. 5: Следователно, няма добро всемогъщо същество. И класическите теисти, и теистичните персоналисти отхвърлят първата предпоставка на аргумента на Маки. Но го правят по различни причини. Причини, които отразяват несъгласията за природата на Бог, които обясних по-рано в тази поредица: Първо е тяхното несъгласие за това дали Бог е човек в смисъла, в който ти и аз сме хора. Второ е тяхното несъгласие за това дали добротата на Бог е морална доброта. Като резултат от тези несъгласия те отговарят на първата предпоставка на Маки по доста различни начини. Теистичните персоналисти казват, че първата предпоставка е погрешна, понеже Бог може да има добра причина да позволява злото. Те признават, че нещо като едно добро същество винаги премахва злото, доколкото може, освен ако няма добра причина да позволи злото. Но това признание не спасява аргумента на Маки, понеже те твърдят, че е възможно Бог да има добра причина да позволява злините, които се срещат в света. Наистина е възможно намаляването на количеството зло в света само да направи света по-лош. Това може да се случи, ако намаляването на количеството зло изисква премахването на блага, като благото на свободната воля, които са толкова чудесни, че всеки свят, в който ги няма, ще е по-лош от този, в който живеем. Но аргументът не приключва тук. Атеистите възразяват, че има определени злини, които никой морално добър човек няма да позволи, ако може да ги предотврати. Вземи за пример страданието на невинните деца. Бог може да предотврати това страдание без никакви трудности. Неговият неуспех да го предотврати ще е противоположен на основните ни морални принципи и, следователно, ще е несправедлив и морално неправилен. Изправени пред този вид възражения, теистичните персоналисти могат само да кажат, че доколкото знаем, Бог с оправдателна причина допуска такова страдание, въпреки че в много случаи не можем да видим каква точно е тази оправдателна причина. Като се обърнем към класическите теисти, те отхвърлят първата предпоставка на Маки по по-радикален начин. Според техните възгледи, Бог не е човек в същия смисъл, в който ти и аз сме хора, така че не можем да разсъждаваме как ще действа Бог спрямо нашия опит за това как действат добрите хора. Добротата на Бог води до извода, че светът е добър свят, но това е съвместимо с наличието на зло. Класическите теисти също отхвърлят идеята, че Бог е справедлив, само ако отговаря на нашите морални стандарти. Обратно, действията на Бог са добри и справедливи, понеже са в синхрон със знанието на Бог за собствената му доброта. Следователно, теистичните персоналисти грешат, когато казват, че ако Бог съществува, това, че позволява интензивно страдание, трябва да е оправдано от съгласуването му с моралните ни принципи. Същата грешка се появява в известна епитафия. "Тук лежи Мартин Инглеблод. Имай милост към душата ми, о, Боже, както аз бих имал, ако аз бях Бог, а ти беше Мартин Инглеблод." Класическите теисти никога не се уморяват да повтарят, че Бог не е просто друг човек, дори най-милият и най-интелигентен такъв.