Теория на познанието: Анализиране на познанието 4 (проследяващи теории)

Здравей, казвам се Джеф Пин, преподавам философия в университета на Северен Илинойс и днес искам да говоря за теорията за проследяване на познанието. Нека започнем като обсъдим каузалната теория за познанието, която Дженифър Нейгъл обсъди в предишното видео от тази поредица. Каузалната теория, създадена от Алвин Голдман, казва, че да знаеш един факт е да имаш убеждение, причинено от самия този факт. Предположи, че посещавам зоопарк и виждам зебра. Знам, че има зебра пред мен. Каузалната теория казва, че това е поради функцията на зрителната ми система и познанието ми как изглеждат зебрите. Фактът, че има зебра пред мен, ме е накарал да вярвам, че има зебра пред мен. Но самият Голдман открил голям проблем с каузалната теория. Дали знаеш нещо може да зависи отчасти от обстоятелствени фактори, които изобщо да нямат причинно-следствено влияние върху убеждението ти. Предположи, например, че един от управителите на зоопарка тайно продал всички зебри, освен една, на ексцентричен милионер, който да ги сложи в частния си зоопарк. За да прикрие престъплението си, управителят открил как да боядиса козината на няколко евтини мулета така, че те да приличат точно на зебри. Фалшивите зебри сега редовно биват показвани и заблуждават публиката да мисли, че в зоопарка все още има много зебри. Всъщност докато гледам единствената истинска зебра в заграждението, всички други животни наоколо са мулета, умно преобразени да изглеждат точно като зебри. Ако вместо това гледам едно от тези мулета, пак бих мислил също толкова уверено, че това е зебра. В тези обстоятелства много лесно мога да сгреша какъв вид животно гледам. Не мога да различа зебрите от фалшивите мулета, просто като ги гледам. В такива обстоятелства изглежда не мога наистина да знам, че има зебра пред мен. Но според каузалната теория знам. Все пак вярването ми, че има зебра пред мен е било породено от наличието на едната истинска зебра пред мен, тъй като това е животното, към което по случайност гледам, когато се питам какво гледам. Теорията за проследяването е създадена да избегне този проблем. Основната идея била първоначално предложена от Фред Дрецки през 1971 г., но получава името си от Робърт Нозик, който писал нашироко за нея в книга, публикувана десетилетие по-късно. Каква е разликата между един нормален случай, в който знаеш, че гледаш зебра, и забавният случай, в които има толкова много фалшиви зебри? Една важна разлика – в честният зоопарк следното условно твърдение изглежда вярно: ако нямаше зебра пред теб, нямаше да вярваш, че има зебра пред теб. Помисли малко. Няма фалшиви зебри в един честен зоопарк. В един честен зоопарк, ако не гледаше зебра, нямаше погрешно да си помислиш, че гледаш зебра. Нямаше да има фалшиви зебри, които да те подведат какво животно гледаш. Но в един измамен зоопарк, пълен с фалшиви зебри, нещата са доста по-различни. В този зоопарк пак ще мислиш, че гледаш зебра, дори ако не гледаш зебра. Това условно твърдение, наречено контрафактическо (обратно на фактите), понеже описва как нещата биха били, ако са различни от това, което са, е вярно в нормалния зоопарк, но погрешно в измамния зоопарк. Теорията за проследяване казва, че затова не знаеш в измамния зоопарк, въпреки че причинно-следствената връзка между убеждението ти и факта е същата, както беше в нормалния зоопарк. Философската идея зад този пример е, че за да знаеш нещо, не е достатъчно да имаш право за това как нещата са, също трябва да имаш право, ако нещата бяха били различни по различни начини. Както казва Нозик, трябва да можеш да проследиш истината в различни ситуации. Нозик изразил тази идея с две контрафактуални условни твърдения. Той мислел, че те заедно уточняват разликата между знаенето и простото наличие на вярно убеждение. В неговата гледна точка знаеш, че Р, само в случай, че имаш вярно убеждение в това Р и са верни следните две условия: Първо, ако Р не беше вярно, нямаше да вярваш в това Р, и второ, ако Р беше вярно, щеше да вярваш в това Р. Първото контрафактуално условие е просто какво липсва в измамния зоопарк. Това условие става известно като "изискването за чувствителност" и е аспектът на теорията за проследяване, който е привлякъл най-много внимание сред епистемолозите. Второто условие е малко по-трудно да се разбере в началото. Нарича се "изискване за последователност". Ето пример как трябва да работи. Предположи, че си много зле в разпознаването на различни животни, нямаш представа как изглеждат. Нямаш представа как изглеждат зебрите. Когато се натъкнеш на зебра в зоопарка си мислиш "Просто ще позная какво животно е това". И по случайност познаваш правилно, че виждаш зебра. Но, честно казано, нямаш представа, също толкова лесно можеше да предположиш, че е орангутан, хипопотам или нещо друго. Всъщност не знаеш, че това е зебра. Но убеждението ти изпълнява условието за чувствителност, защото в случай, че нямаше зебра, нямаше да трябва да правиш предположение и нямаше да вярваш, че има такава. И все пак вярването ти не изпълнява условието за последователност, тъй като предположението ти е било случайно. Ако нещата бяха по-различни, лесно можеше да предположиш, че това е различно животно и щеше да сгрешиш. Така че не е вярно, че ако животното беше зебра, пак щеше да вярваш, че е зебра. Теорията за проследяване е свързана с рилайабилизма, който Дженифър обсъди заедно с каузалната теория. Тя спомена един случай, който създава проблеми за рилайабилизма – приятелят ти Пиер държи лотариен билет, знаеш колко високи са шансовете билетът му да е губещ и върху тази основа заключаваш, че билетът е изгубил; повечето хора биха се съгласили, че всъщност не знаеш, че билетът е изгубил. Въпреки факта, че това е много надежден начин за оформяне на убеждение, все пак шансовете да сгрешиш са само едно на сто милиона или нещо такова, теорията за проследяване и, в частност, изискването за чувствителност, правилно води до извода, че в този случай не знаеш, когато убеждението ти е основано само на вероятностите. Ако билетът на Пиер не беше губещ, тоест ако Пиер беше спечелил лотарията, пак щеше да вярваш, че е губещ билет. Убеждението ти не е чувствително и, следователно, не знаеш. Има няколко предизвикателства пред теорията за проследяване. Едно от тях е свързано със случаите, в които теорията изглежда прекалено изискваща. Случаи, в които изглежда сякаш наистина знаеш, но убеждението ти не проследява истината. Самият Нозик измислил най-известният такъв пример. Представи си баба, която е посетена от обичния си внук. Той е много здрав и като го гледа и говори с него тя може да каже, че той е напълно добре. Тя знае, че той е добре. Но предположи, че децата ѝ са толкова притеснени за крехкото ѝ здраве, че ако внукът ѝ беше болен, те биха го оставили у дома, биха ѝ се обадили и биха ѝ казали, че той е напълно здрав, но просто не може да отиде да я види. Тя би им повярвала. Изглежда сякаш вярването ѝ не изпълнява условието за чувствителност. Ако внукът ѝ не е добре, тя пак би вярвала, че той е добре. Според теорията за проследяването тя не знае, че той е добре и това просто изглежда погрешно. Нозик отговорил на този проблем, като ревизирал теорията за проследяването. Той казал, че има значение не просто убежденията ни да проследяват истината, а убежденията ни да проследяват истината с дадените методи, с които сме ги оформили. В този случай, при дадения метод, с който бабата оформя убеждението си за внука си, по-точно, като го гледа и говори с него лично, тя не би вярвала, че той е добре, ако той не беше добре. Тази модификация прави теорията малко по-сложна и повдига многобройни последстващи въпроси, в които няма да навлизаме тук. Друг вид проблем е свързан с това, което е наречено принцип на заключението за познанието. Принципът за заключението казва, че когато знаеш Р и знаеш, че Р води до Q, тогава си в позиция да знаеш Q. Това е много правдоподобна идея. Изглежда когато откриеш, че едно нещо води до нещо друго, това е просто начин да научиш това допълнително нещо. Но теорията за проследяването, поне както Дрецки и Нозик я формулират, е несъвместима с принципа за заключението. Това е понеже вярването ти в Р може да проследи истината, докато вярването ти в Q не успява да проследи истината, дори ако знаеш, че Р води до Q. Ето един пример. Предположи, отново, че си в този честен зоопарк. Знаеш, че гледаш зебра, тъй като вярването ти проследява истината. Но ето едно вярване, което не проследява истината. Вярването, че не гледаш муле, умно преобразено да изглежда като зебра. Помисли какво би било, ако това беше вярно, ако гледаше такова муле, пак щеше да вярваш, че не гледаш такова муле. Тоест това вярване не изпълнява условието за чувствителност. Но, разбира се, е очевидно, че ако нещо е зебра, то не е умно преобразено муле. Все пак зебрите не са мулета. Според Нозик можеш да знаеш, че животното е зебра, да знаеш, че това предполага, че животното не е умно преобразено муле и все пак да не можеш да знаеш, че не е умно преобразено муле. Дрецки и Нозик всъщност мислели, че фактът, че тези теории предполагали, че принципът на заключението е погрешен, е плюс, а не минус. Те използвали този аспект на теориите си, за да измислят решение на проблема със скептицизма. Ако принципът за заключението е погрешен, тогава, например, мога да знам, че имам ръце, въпреки че е невъзможно да знам дали не съм безрък мозък в буркан, който бива заблуден да мисли, че има ръце. Повечето епистемолози не са били възхитени от идеята, че отричането на принципа за заключението може да реши проблема със скептицизма. И те мислят, че вярната теория за познанието трябва да уважава принципа за заключението, или поне нещо близо до него. Това е накарало някои хора да измислят нови версии на теорията за проследяването, които уважават принципа на заключението Шерилин Рауш, например, наскоро разви детайлна теория за проследяване със заключение. Поддръжници на теорията за проследяването мислят, че тази идея си струва да се разглежда, въпреки предизвикателствата, понеже тя изглежда улавя толкова добре, че познанието включва способността да открием как са нещата в най-разнообразни различни обстоятелства.