Добрият живот: Ницше

Аз съм Крис Сурпренант и преподавам във факултета по философия в университета на Ню Орлеънс. Това видео е част от поредицата ми за човешкото добруване и добрия живот. В него разглеждам отношението на Фридрих Ницше към конвенционалните гледни точки за това как хората смятат, че трябва да живеят, както са описани в моралните и религиозните му писания. Ницше е най-добре познат за прокламацията си, че Бог е мъртъв, въпреки че той не изяснява това твърдение в детайли и значимостта му за неговата философска позиция остава неясна, ясно е, че той вярва, че тази метафорична смърт на Бог, в частност, на християнския Бог, ни позволява възможността да живеем по-смислени и пълноценни животи. Проучването на условията за тази възможност е една от главните цели на Ницше в дискусията му за морала. Въпреки че Ницше има критично отношение към морала и често гордо се описва като аморален, той също набляга на нуждата от преоценка на ценностите и критично изследване на стойността на самия морал. По този начин той може да разграничи дискусии за конвенционални моралности, като юдео-християнската етика, която той сериозно критикува, от по-широки философски въпроси, засягащи ценностите и природата на човешкото процъфтяване. Ницше изглежда е дълбоко загрижен за тези въпроси за ценностите и вярва, че конвенционалните морални рамки не решават тези въпроси задоволително. Например той критикува традиционните морални рамки за важността, която поставят върху аскетизма, или вярването, че самоотричането е коренът на стойностното поведение. Той твърди, че аскетичните морали, като тези, прокламирани от Платон, Кант и църквата, окуражават хората да гледат на желанията и страстите си като неща, които трябва да бъдат преодоляни и премахнати от живота ни, ако трябва да живеем добре и да получим спасение. Тези морални рамки прегръщат ценности като равнопоставеност, съпричастие и саможертва в ущърб на съвършенството, индивидуалното развитие и благородството, и, като резултат, отричат живота. Те окуражават отстъпването назад и потискането на човешкото величие, за да се поддържат демократични ценности и да се направи животът по-добър за всекиго и като правят това, те изразяват враждебност към живота и към това какво означава да живееш добре. Вместо това Ницше твърди, че ценностите, свързани с човешкото процъфтяване, трябва да утвърждават живота. Край на съпричастието и саможертвата, да идват съвършенството и индивидуалното развитие. Докато съпричастността и саможертвата могат да са полезни за хората в краткосрочен план, като им помогнат да облекчат страданието си, Ницше твърди, че доминацията на тези отричащи живота ценности ни води до пренебрегване на степента, до която страданието и трудностите са необходими условия за лично развитие и човешко съвършенство. Но докато Ницше свързва човешкото процъфтяване с утвърждаващи живота ценности, той също е внимателен да избягва да дава впечатление, че има предвид да предпише курс на действие или набор от ценности, които са подходящи за всички. Това нежелание да даде универсално предписание може да бъде най-добре обяснено от факта, че скептицизмът на Ницше преминава отвъд определени въпроси за морала и към по-общи въпроси за знанието и способността ни да избягаме от собствените си перспективи. Ницше не търси последователи, нито опитва да развие теория за морала или за какво означава едно човешко същество да живее добре. Вместо това творбите му опитват да разрушат стари концептуални схеми. Той иска да окуражи хората да мислят за себе си, за това какво има значение отвъд ограниченията на конвенциалните категории за добро и зло и да ги окуражи да структурират животите си и обществата, в които живеят, по съответния начин. Това наблягане върху размишлението достига върха си в критерий, който Ницше цитира, като мярка за човешкото величие: Amor fati, или любов към съдбата си. За да може човек да успее да обича съдбата си, той трябва да погледне обратно към целия си опит, страданията и трудностите, както и успехите, и да не иска нищо да е различно и да осъзнае, че в определен смисъл, просто не би могло да е различно. Понякога Ницше предполага, че само когато човек може да приеме тази нагласа към личната си история, той е живял наистина стойностен живот, но в други случаи изглежда повдига съмнения, че приемането на този вид нагласа е възможно. Каквото и да мислим за възможността за пълно приемане на миналото си, постоянното одобрение на Ницше на опита да се направи това, изяснява степента, до която живеенето на пълноценен човешки живот изисква индивидуално размишление за себе си и внимателна нагласа към конвенционалните морални категории.