If you're seeing this message, it means we're having trouble loading external resources on our website.

Ако си зад уеб филтър, моля, увери се, че домейните *. kastatic.org и *. kasandbox.org са разрешени.

Основно съдържание
Текущ час:0:00Обща продължителност:13:18

Тектонски плочи: Доказателство за движение на плочите

Видео транскрипция

Нека помислим за различните доказателства, които ни показват факта, че има литосферни плочи, движещи се едни спрямо други. Първото от тях – а то е нещо, което, мисля, много от дори най-малките ученици разбират, щом започнат да учат география, е фактът, че континентите видимо биха могли да се напаснат едни в други. Ето и най-очевидния пример. Погледни тази малка заострена част на Южна Америка на някоя по-подробна карта; наистина е невероятно колко добре сякаш съвпада с Нигерийския залив в Африка. Изглежда сякаш някога тази издатина е била закрепена за тази част на Африка, били са свързани. има и други части от света, има и други части от света, които, като погледнеш, се вижда как са били съединени в миналото. но все пак подсказва, че ако някога са били свързани, но все пак подсказва, че ако някога са били свързани, ако цялото това е било едно, тогава трябва да са се разделили в някакъв момент. Макар че така не можем да отгатнем дали още се движат, или какво е причинило раздвижването. Също така не ни дава и твърдо доказателство, че някога са се движели. Може да е просто съвпадение, че този южноамерикански бряг прилича на този африкански бряг. Следващите улики, бих казал аз, идват последните 60-70 години. Първата от тях намираме в Средноатлантическия хребет. Поглеждаме Атлантическия океан. Ето го на снимка. По принцип океаните не се означават така. Нека обясня. Това е Южна Америка. Това е Африка. Това е Северна Америка. Поглеждайки към възвишенията в средата на океана, хората забелязали в средата на 20-ти век, че има хребет по средата на Атлантическия океан. Един вид планинска верига, която минава през него. Това не ни казва дали плочите се раздалечават, но е интересно за разглеждане. При това не е само този хребет. Има много подводна вулканична активност. Излива се магма под формата на лава във водата и образува хребет, който върви през целия Атлантически океан. Има и други подобни на него по света, други подводни хребети. Има един в Тихия океан. Има няколко в Индийския. Това е само малка улика, не ни казва дали тези плочи се раздалечават по хребетите. По-твърдите доказателства – това е само част от тях – но това, което ги прави затвърждаващи, е друго откритие. Интересното е, че има много отделни открития в различни области, които сочат към едно доста приятно заключение. магнитна скала от различни геоложки периоди магнитна скала от различни геоложки периоди – периодите се разпознават по наслояванията си – това е по-новата скала. Това е по-старата. А тази е дори по-древна. Геолозите забелязали нещо интересно. Ако вземем магнитна скала под формата на разтопена лава и тя се втвърди – помни, магнитна скала – би искала да се настрои по полюсите като компас. Да кажем, че тук има някаква лава. Молекулите могат да се настроят. Понеже е течност и искат да го направят, ще се опитат да е спрямо полюсите. Всички ще искат да са в една посока заради магнитното поле на Земята. Когато лавата се втвърди в скала, редът, в който са, също ще „замръзне“. тогава, гледайки магнитни скали от който и да е период, тогава, гледайки магнитни скали от който и да е период, можем да очакваме да са насочени в една и съща посока. Да кажем, че като разрежем някоя скала, настройване спрямо Северния полюс изглежда така. Така ще го нарисувам. Това е стрелка, сочеща навътре в екрана. Да кажем, че настройването спрямо Южния полюс пък изглежда така. Тази стрелка сочи навън от екрана. тоест нейното направление, ще е ориентирано тоест нейното направление, ще е ориентирано към екрана, а на по-старата – още по-навътре. Отгоре погледнато – нека го начертая, за да съм сигурен, че всички си мислим за същото нещо. Рисувам разреза така, за да го видят всички. Отгоре е повърхността. Стане ли дума за навътре, означава, че магнитната скала е настроена в тази посока. Опре ли до навън, значи, ако го нарисувам така, магнитната скала е ориентирана насам. Както казах, ако магнитното поле на Земята не се променяше, то, когато лавата се охлади в скала, или, може да се каже, „замръзне“, посоката ще е една и съща, независимо от това кога се е случило охлаждането. Това, което наблюдаваме обаче, не е така. Това, което наблюдаваме обаче, не е така. В зависимост от това колко стара скала гледаш се вижда, че по-новата е ориентирана посока на сегашното ни магнитно поле. Малко по-назад във времето – в момента се смята за отпреди 780 000 години – намираме магнитна скала, която се е втвърдила в обратната посока. сякаш магнитният Северен полюс е сегашния магнитен Южен. сякаш магнитният Северен полюс е сегашния магнитен Южен. Наобратно е ориентирана. Сочи навън, оттук погледнато. Ако погледнем дори по-стара скала, тя е по-скоро насочена в нашата обичайна посока. Тоест е по-„правилна“ от това. да извлечем, е, че магнитното поле на Земята се е променяло. да извлечем, е, че магнитното поле на Земята се е променяло. Сигурно си мислиш: „Сал, какво общо има това с тектониката?“ Веднъж щом приемеш, че магнитното поле на Земята се е изменяло в исторически план, можеш да забележиш още нещо интересно за скалата на дъното на океанския басейн. Освен Средноатлантическия хребет ги има и тези вулкани, които бълват нова скала в океана, създавайки една „подводна планинска верига“, но се оказва, че скалата на дъното на океана също така съдържа доста от магнитния магнетит. Интересното в случая е че – нека го нарисувам. Ето изглед отгоре като този тук. Нека това е Средноатлантическият хребет. Ето това е доста яко. Ако погледнем скалите, които са много близо до Средноатлантическия хребет, откриваме – пак казвам, това са скали на дъното на океана – че са настроени спрямо сегашното ни магнитно поле. Ето така са ориентирани, както би се очаквало от скала, близо до хребета. Ако отидем малко по-нататък обаче – а под „малко“ имам предвид хиляди километри – се появяват ивици магнитна скала, настроени в обратната посока. Отиват натам. Дори по-готино от идеята, че сменят посоката в зависимост от отдалечеността си от хребета, е фактът, че има симетрични ивици магнитна скала на приблизително същото разстояние от разлома, сочещи в една и съща посока. Малко по-нататък откриваме скала, сочеща в оригиналната посока. Дори по-добре – отиваш на симетричната обратна страна на хребета и попадаш на други скали, където е същата ситуация. Ако приемем, че магнитното поле на Земята се е преобръщало от време на време, то единственото логично заключение, до което можем и аз, и геолозите да достигнем, е че всичко това се е образувало в подобен период. Това излиза на повърхността като магнитна лава и след това се ориентира спрямо магнитното поле. Затова изглежда подобно. Отиваме малко по-напред във времето и единствения– Всъщност нека не го правим. Единственият начин тези да са се образували и да са толкова подобни.... Така, ако се върнем назад, единственият начин тези лилави магнитни скали да са могли да се настроят по точно същия начин на точно същото разстояние е, ако в някакъв момент са били много по-близо една до друга, ако са били свързани. Тоест ако се върнем назад към Средноатлантическия разлом, цялата тази лилава скала е излизала от подводните вулкани, а същевременно магнитното поле на Земята е било обратното на сегашното. Естествено, имало я е и тази синя скала. Това изглежда като добро обяснение. Тази скала и тази скала някога са се допирали. Образували са се на едно и също място и по едно и също време. Ако това е така, ако някога лилавата скала е била цялата накуп и тези части са се образували по време на Средноатлантическия разлом, предполагаме, че скалата – е, няма нужда да предполагаме – но ако предположим, че са се образували по едно и също време, а схематично погледнато наистина така и изглежда, и са на симетрично разстояние от разлома, единственото смислено, което ми хрумва, е че разломът е трябвало да се раздвижи. Трябвало е да се „придвижи“ между този и онзи период. Имало е време, когато цялата синя скала е била на едно място. от шейсетте години за раздалечаването на плочите една от друга. от шейсетте години за раздалечаването на плочите една от друга. Очевидно, ако плочите се отдалечават една от друга, то, в някакъв момент, дори само като видим как изглежда тази карта, те ще е трябвало и да се сблъскат. Можем да поговорим повече за това в бъдещи видеа. Обаче, в някакъв момент, една плоча влиза под друга. Ако превъртим времето напред към сегашния момент, Ако превъртим времето напред към сегашния момент, когато имаме GPS сателити и всичко останало, можем да измерим движението на плочите. Това е изображение от НАСА, показващо векторите на движенията в различни точки на повърхността на Земята. Виждаш, че имаме много такива вектори в САЩ, картата почти не се чете от това колко са скупчени. Тук в Хавай обаче се вижда. Тихоокеанската плоча се движи в посока северозапад в тази точка, според измерванията на сателитите. Приблизително със скоростта на порастване на ноктите, Приблизително със скоростта на порастване на ноктите, но след милиони години стига до хиляди километри. При повечето плочи става въпрос за някъде сантиметър на година. но повечето – само един на година, колкото растат и ноктите ти. но повечето – само един на година, колкото растат и ноктите ти. Това е изумително, защото можем да го измерим – GPS е доста точен. Тук изглежда сякаш Северноамериканската плоча се завърта в тази посока. Плочата Наска се движи натам, към Южноамериканската. Тук ще те оставя. Преди да го направя – ето още нещо, взето от Уикипедия; пак показва магнитните ивици. Може би е малко по-добро като рисунка. Не знам кое ще ти е по-полезно. Тук обаче ще прекъсна. В следващото видео ще помислим малко за някои от теориите. Знаем как се движат плочите. Да видим някои от теориите за това защо биха се движели. Ето и най-очевидния пример. Погледни