Навлизане, спускане и кацане

(мистериозна музика) Адам Щелцнер: Когато хората го погледнат... изглежда невероятно. И това е съвсем естествено. Понякога, когато го погледнем, изглежда невероятно. Това е резултат на преднамерена инженерна мисъл. Но все така изглежда невероятно. От горната част на атмосферата надолу до повърхността, ни отнема седем минути. Отнема около 14 минути сигналът от кораба да стигне до Земята – толкова далеч е Марс от нас. Така че когато получим първия сигнал, че сме докоснали горнатата част на атмосферата, апаратът е жив... или мъртъв, на повърхността, от поне седем минути. (много силна музика, ударни барабани) Том Ривелини: Навлизането, спускането и кацането, известни и като EDL (Entry, Descent, Landing), се наричат още "7-те минути на ужас". Понеже имаме буквално седем минути да стигнем от горната част на атмосферата до повърхността на Марс – от 13 000 мили в час до нула, в съвършена последователност, хореография и синхронизиране... и компютърът трябва да направи всичко сам, без помощ от наземното управление. Ако едно нещо не сработи както трябва, това е край на играта. Адам: Удряме се в атмосферата и развиваме аеродинамично триене, топлинният ни щит се нагрява и грее като повърхността на Слънцето. 1600 градуса! Мигел Сан Мартин: По време на навлизането апаратът не само забавя рязко през атмосферата, но също го ръководим като самолет, за да успее да кацне на много тясно, ограничено място. Това е едно от най-големите предизвикателства, пред които сме изправени, и такова, което никога не сме опитвали на Марс. Том: Марс... много е трудно да се намали скоростта, защото има достатъчно атмосфера, с която да се справим... иначе ще разруши космическия кораб. От друга страна, няма достатъчно атмосфера за завършване на работата. Все още се движим с 1000 мили в час. В този момент използваме парашут. Анита Сенгупта: Парашутът е най-големият и най-силен свръхзвуков парашут, който сме построявали до днес. Трябва да издържи 65 000 паунда сила, въпреки че самият парашут тежи само около 100 паунда. Том: Когато се отвори толкова бързо, това е прекършващо врата притегляне. Стив Лий: В този момент трябва да освободим този топлинен щит. Това е като голяма леща, която блокира гледката към повърхността от радара. Радарът трябва да направи точните измервания на височина и скорост, в точното време, иначе останалата част от поредицата за кацане няма да проработи. Том: Този огромен парашут, който имаме, ще ни забави само до 200 мили в час, а това не е достатъчно бавно за кацане. Така че нямаме друг избор, освен да го разрежем. И после слизаме на ракети. След като включим тези ракетни мотори, ако не направим нещо, просто ще се блъснем обратно в парашута! Затова първото нещо, което правим, е драстична отклоняваща маневра. Отлитаме встрани. Адам: Отклоняваме се настрани от парашута, убиваме хоризонталната и вертикалната скорост, караме роувъра да се движи право нагоре-надолу, за да може да огледа повърхността с радара си и да видим къде ще кацнем. И се насочваме право надолу към дъното на кратер, точно до шест километра висока планина! Анита: Не можем да доближим тези ракетни двигатели твърде близо до повърхността. Понеже ако кацнем с тях до повърхността, ще създадем масивен облак от прах, който може да обгърне роувъра, да увреди механизмите и инструментите му. Начинът, по който решаваме този проблем, е като използваме друга маневра. Адам: 20 метра над повърхността трябва да спуснем роувъра под нас на кабел, който е дълъг 21 фута. И да го оставим на повърхността върху колелата му. Мигел: Когато роувърът кацне и вече е на земята, кацането приключва – и тогава модулът е на курс за сблъсък с роувъра! Трябва незабавно да отрежем скачването и да насочим модула на спускане на безопасно разстояние от роувъра! (музиката се усилва) (гръмотевично ехо от ракети)