If you're seeing this message, it means we're having trouble loading external resources on our website.

Ако си зад уеб филтър, моля, увери се, че домейните *. kastatic.org и *. kasandbox.org са разрешени.

Основно съдържание
Текущ час:0:00Обща продължителност:9:59

Контролиране на болестта на Паркинсон с лекарства

Видео транскрипция

Нашият приятел наскоро е получил диагноза болест на Паркинсон и трябва да разберем какви лекарства можем да му дадем, за да му помогнем да се справи със симптомите, от които се оплаква. Може да забеляза, че казах "да се справи", а не "да излекуваме", може с право да се питаш, "Не искаме ли да излекуваме симптомите?". С други думи, да ги накараме да изчезнат напълно, не просто да ги контролираме. Това би било идеалният вариант, но за съжаление в момента не разполагаме с лекарства, които могат напълно да излекуват симптомите на болестта на Паркинсон. С други думи не разполагаме със средство, което да спре или да обърне прогреса на болестта, на загубата на допаминергични неврони в мозъка, която предизвиква двигателните симптоми. Така че трябва да се опитаме да контролираме симптомите. Трябва да му дадем лекарства, които ще намалят симптомите, така че те да пречат на всекидневния му живот възможно най-малко. Контролът на болестта на Паркинсон може да изглежда много различно при различните пациенти, тъй като болестта засяга всеки по различен начин. Искаме да разберем кои двигателни и недвигетелни симптоми засягат пациента най-силно и наистина пречат на ежедневните му задачи. Трябва да се занимаем с тези симптоми, а не да му даваме лекарства, от които не се нуждае. Не искаме да поставяме всеки пациент на всяка медикаментозна терапия от самото начало, ако симптомите не предизвикват прекалено много проблеми. Тъй като може да има ранни и късни странични ефекти, които може да искаме да намалим или да забавим. Да кажем, че нашият пациент има сериозни проблеми с брадикинезата, тремора и ригидността освен това напоследък се чувства много депресиран, така че искаме да се справим с тези симптоми. Това са ключовите симптоми на нашия пациент. Това са симптомите, които понижават качеството му на живот. Какви лекарства ще му помогнат с двигателните симптоми? Да започнем като помислим за това какво се случва в пациента, за да предизвика тези проблеми. Той губи допаминергични неврони, нали? Загубата на допаминергични неврони води до понижени нива на допамин в мозъка. Какво можем да направим? Как можем да поправим това? Може ли да опитаме да му дадем допамин, за да възстановим допамина, който е изгубил? Това звучи като добра идея, но има един проблем. Допаминът не преминава през кръвно-мозъчната бариера. Това е бариерата, която държи нежелани молекули и вещества извън централната нервна система. Така че, ако просто дадем на пациента чист допамин, кръвно-мозъчната бариера няма да му позволи да премине в мозъка и няма да увеличим допамина в мозъка му, където трябва да го възстановим, за да намалим двигателните симптоми. Трябва някак си да решим този проблем. Можем да му дадем лекарство, което е прекурсор на допамина. По-друг начин, казано то ще се превърне в допамин при точните обстоятелства. Този прекурсор се казва L-DOPA. Това е L-DOPA. L-DOPA може да премине през кръвно-мозъчната бариера, което е страхотно. Вече сме в играта. Даваме на пациента L-DOPA. Другото име на L-DOPA е levodopa, може да срещнеш и това наименование. L-DOPA може да премине през строгата кръвно-мозъчна бариера и да се превърне в допамин. Следователно нивата на допамин в мозъка на пациента ни ще се увеличат. Още едно допълнение, оказва се, че ако просто даваме L-DOPA, ензимите, които са извън централната нервна система, могат да превърнат L-DOPA в допамин преди L-DOPA да успее да влезе в мозъка. Това е проблем. Това обезсмисля идеята да даваме L-DOPA. За да се справим с този проблем, ще дадем друг медикамент, които е периферен декарбоксилазен инхибитор. Даваме го едновременно с L-DOPA, сега периференият декарбоксилазен инхибитор ще блокира ензимите, които превръщат L-DOPA в допамин преди да достигне мозъка. Добре, сега L-DOPA стига до централната нервна система на пациента и се превръща в допамин. Това помага с двигателните му симптоми. Като цяло L-DOPA се счита за най-ефикасното лекарство за контролиране на двигателните симптоми при някой като нашия пациент тук, който има идиопатична болест на Паркинсон. Но има и някои проблеми, които могат да се появят пет или десет години след като някой е започнал да приема L-DOPA. Може да наблюдаваме ефект на изчерпване. Ефект на изчерпване имаме, когато дозата L-DOPA не издържа толкова дълго, колкото преди, така че симптомите на пациента започват да го притесняват преди да е дошло време за следващата доза L-DOPA. Какво можем да направим за ефекта на изчерпване? Къде отива допиминът? Разгражда се, нали? Разгражда се от специални ензими в мозъка, следователно може да се опитаме да забавим разграждането на допамин. По този начин ще му помогнем да остане и да стимулира рецепторите за допамин по-дълго, това може да помогне да пациента ни да издържи до следващата доза L-DOPA без симптомите му да се върнат и да започнат отново да му пречат. Можем да постигнем това с няколко различни вида медикаменти. Може да използваме инхибитор на моноаминоксидаза Б (MAO-B), MAO-B инхибитор. MAO-B е ензим, който стои в мозъка и разгражда допамин, така че в нашия случай не го искаме. Може да използваме MAO-B инхибитор, за да спрем разграждането на допамин, което ще позволи поддържането на по-високи нива на допамин в мозъка. Това е едно нещо, което можем да направим, за да предотвратим ефекта на изчерпване. Друг вид медикамент, който можем да използваме, е инхибитор на катехол-О-метил трансферазата. Това е доста дълго име. Но ако го разделим на части е логично. Катехол идва от катехоламин, а допаминът е молекула от групата на катехоламините. Такива за и епинефрина и норепинефрина (адреналина и норадреналина). Може вече да знаеш за тях. Всички тези молекули са катехоламини. Метилтрансфераза означава, че това е ензим. Неща, които завършват на "-аза" са ензими. Този ензим пренася метилова група върху допамина и това го инактивира. Вече знаем, че ще трябва да направим нещо по въпроса, защото искаме допаминът да остане по-дълго. Когато дадем на пациента ни COMT инхибитор. Ще съкратя името като COMT инхибитор. Спираме това разграждане. Имаме повече допамин, които плава наоколо, може да се свърже с рецептори за допамин и да намали двигателните симптоми. Друг проблем, който виждаме при продължителната употреба на L-DOPA са прекалено много неволеви движения. Това може да е малко неочаквано. Това е обратното на това, което очакваме при някой с Паркинсонова болест. При болестта на Паркинсон имаме проблеми с пътищата между базалните ганглии и затова получаваме намаляване на движението. Защо тогава тук имаме прекалено много движение? Можем да си представим L-DOPA като махало, махало, което се опитва да залюлее пациента ни от състояние на намалени движения до способност да се движи нормално, но с времето след като пациентът е бил на L-DOPA няколко години, махалото започва да стига твърде далеч и получаваме прекалено много движения, това се нарича дискинеза. Тя е проблем. Когато лекуваме някой с болестта на Паркинсон, трябва да отчетем, че L-DOPA е най-ефективното лекарство, което имаме, но ако го ползваме дълго време има възможност махалото да премине нормалната граница и да получим дискинеза. Какво правим в този случай? Понякога можем да отложим началото на терапията с L-DOPA възможно най-дълго. Ще се опитаме да се справим със симптомите на пациента без веднага да се обръщаме към L-DOPA. Може и да опитаме да използваме малко L-DOPA заедно с друг медикамент, поне до по-късните етапи на болестта, когато наистина, наистина се нуждаем от L-DOPA. L-DOPA е козът, който искаме да запазим, докато дойде подходящото време да го изиграем, по този начин може да забавим страничните ефекти, които се появяват при дългата употреба на L-DOPA. Тогава въпросът е какво друго можем да дадем на пациента, за да му помогнем с двигателните симптоми. Можем да му дадем нещо, което има ефекта на допамин. Нещо, което стимулира рецепторите за допамин по същия начин като допамина. Тези медикаменти се наричат допаминови агонисти. Те играят ролята на допамин. Както когато имаш учител, който замества основния учител и преподава даден предмет на класа, докато основния учител е в отпуск. Когато дадем допаминови агонисти на пациента, невроните с рецептори за допамин са стимулирани, както ако имахме допамин. Може да се чудиш, "Добре, ако тези допаминови агонисти работят като допамина, защо тогава L-DOPA е най-ефективният медикамент? Не трябва ли агонистите да са също толкова ефективни?" Въпреки че агонистите работят като допамина, те не са допамин, нали? Те не пасват перфектно в рецептора. Също, както заместващият учител, може да не е толкова подходящ за класа, колкото основния. Агонистите не са толкова ефективни, колкото истинската молекула, но могат да са много полезни в ранните етапи на болестта, когато симптомите не са много тежки, когато болестта на е прогресирала прекалено много или когато ги използваме заедно с L-DOPA, за да можем да използваме по-малко L-DOPA. Това са основните видове лекарства, които обикновено използваме, за да се справим с двигателните симптоми на болестта на Паркинсон. Но трябва да контролираме и другите симптоми. Например депресията, която нашият пациент изпитва. Преди да започнем да лекуваме депресията му или всеки друг симптом, който някой с болестта на Паркинсон изпитва, може да искаме да разберем дали симптомът се дължи на самата болест или е страничен ефект от други медикаменти. Ако симптомът е причинен от болестта и се нуждае от лекарство, тогава трябва да намерим най-подходящия медикамент, за да го контролираме. Ако симптомът е причинен от страничен ефект на лекарство, което вече се приема, тогава ще се опитаме да коригираме дозата на това лекарство, ако е възможно, за да намалим страничните ефекти.