Градината на Майстора на (рибарски) мрежи

(музика на пиано) Преминахме през лабиринт от задни алеи, за да открием входа към някогашната частна градина в град Суджоу, позната като градината на Майстора на мрежи. Името е вдъхновено от идиличния живот на рибарите. То идва по-късно, през 18. век, но самото място датира от 12. век. От времето на династия Южен Сун. Само че тази градина е била постоянно преправяна през годините. Трябва да отбележим, че съзерцателните китайски градини не са като западните, като например официалните градини във Версай или буйните обрасли градини в именията в Англия. Тази градина е изцяло направена от човек. Това е място, на което са живели хора, то е имот. Съвременният град Суджоу има повече от 50 градини, останали до днес, отчасти защото този регион винаги е бил важно място за търговия и много богат, но и защото е исторически напоен с високо интелектуална култура. Суджоу е познат като античния регион У. Идеята за Суджоу като града на големия канал също е от голямо значение, бил е пресечно място за различни търговци и градът печели от това през годините, дори и сега е един от най-видните икономически градове в Китай. Големият канал свързва севера и запада и е един от най-великите инженерни подвизи на древен Китай. При управлението на династия Мин той все още е оживен център на търговия, много космополитен град. Та идеята за градина в метрополиса е място за почивка, място за размисъл, място за уединение. Да го наречеш градина е трудно, с първите няколко стъпки виждаш застроени пространства, стени и сгради, зърваш дворове тук-там от всяка страна. Важно е да се разбере, че градината всъщност е напълно построена. Няма нищо естествено тук, всичко е планирано, всичко е целенасочено. На влизане в градината минаваме покрай множество зали, а именно малки сгради с още по-малки дворове, което създава ритъм от затворени, отворени и отново затворени пространства. Преминаваме през тези различни структури, приемни зали, зърваме части от реалния свят, който наднича иззад прозорци и врати. Тъкмо преминахме на север през редица сгради и дворове и влязохме в първото наистина отворено място. Представлява красив вътрешен двор, павиран по модел на бегония, в ъгъла има малки островчета от камъни и растения, а като погледнеш към бамбука, след като съм наблюдавал толкова много китайски маслени картини, като погледна тези листа, почти виждам отделните щрихи на четката. Тези вертикални каменни плочи те понасят обратно към скалите, това са бамбукови скали, приличат на стъбла от бамбук, достигащи до куп дълги листа трева, които сякаш повтарят тази вертикалност. После следват тези прекрасни карстови образувания, тези скали – продупчени, пробити под различни чудни ъгли, те са невероятно сложни, издълбани са естествено от водата в езерото Тай, но са били подобрени от човека, построил градината. Разполагаме с текстове за изграждането на градини, датиращи от 17. век. Идеята за изработване на градина – какво групиране да има, колко скали са необходими, на коя страна да са разположени – всичко това е изложено много внимателно. Идеята, че градината е естествено място, не е съвсем точна, тя е есенцията на качествата на природата, доста по-засилени, много подобно на начина, по който една картина избира природни елементи, за да създаде специфична композиция. Всъщност като наблюдаваме някои от растенията на фона на красивата мръсно-бяла стена с пукнатини сякаш усещаме двуизмерността на китайската пейзажна живопис. Това е представяне на контрасти, позволява да се наблюдават вариациите. Много задълбочени аспекти могат да бъдат открити, защото смяната на сезоните се вижда по зеленината, но възрастта на камъните тук създава усещане за вечност. Този камък е бил извайван от водата в продължение на цяла вечност, нещата се променят, но с различна скорост и мащаби. Изключително старите скали и младите крехки клонки бамбук, самата градина изглежда съвсем различна от седмица на седмица и от месец на месец всяка година. Стигнахме до северната част на градината, която е свързвана с интелектуалните занимавания и всъщност сме в Библиотеката на петте върха. Първо минахме през една доста публична част, за да стигнем сега до много усамотената и най-съзерцателна част от градината. Виждаме прозорци, които разкриват обширни гледки към каменни градини, алпинеуми и стени, украсени с дървета, със зеленина, с прозорци и гледки към други сгради. Така е, залата Библиотеката на петте върха е заобиколена от двете си дълги страни от алпинеуми с огромни камъни, скалите тук са мощни, нагъсто са и усещането е силно, това би било чудесно място за учене, четене и писане. Тъкмо минахме завоя и погледнахме през дървена врата, през лунна порта към тази невероятна изненада, към това езеро в средата на градината. Цялата градина е само около един акър, доста малка, но много изкусно направена. Наблюдаваме земята, по която вървим, и как са подредени камъните по нея в триъгълни и шестоъгълни шарки, а после стъпваме на малка тераса, част от лунния прозорец, която ни отвежда към растителното царство на езерото. Харесва ми, че настилката се променя с всеки двор, а тук дори това, което прилича на парчета натрошено стъкло, е отразено в решетките на вратите, които оформят двора. Разходихме се по брега на езерото до малка беседка с шест страни, която сякаш се носи свободно над водата. Сякаш водата е толкова обширна, пълзи и криволичи под сградите, а те сякаш плават над нея. Тази беседка е свързана с поема, чиито стихове гласят: "Здрачът води есента, а бризът изпраща ни луната." Ето я идеята за края на деня, за затъмняването с есента. Обичам ефимерното привличане, а също и литературната препратка, че езерото се позовава отново на литература, която би била позната на хората, които биха обитавали градината. Всяка една от сградите, всеки един изглед, всяка една гледка, всички те имат имена. Ще видим сгради, изписани с поетични строфи, ще видим скали с намеци за стихове, връзката между всички средства, които сме изучавали. Прекарахме последните няколко дни разглеждайки рисунки с мастило (туш), което много ми помага да разбера как са замислени композициите тук. В архитектурата на градината има рамкирани прозорци, има екрани за много конкретни гледки в този миниатюрен, интензивен пейзаж. От едната страна на езерото е мястото за интелектуалните занимания. Другата страна е по-скоро за социални дейности, можеш да видиш по-обширни зали и места, където вероятно се четат поеми, разглеждат се картини, където гостите могат да послушат музика. Макар че градината е триизмерна, в нея има място със скали и зеленина на фона на белите стени, което създава усещане за двуизмерност, а в същото време се движим по пътечки, водещи до скални образувания, за да се открият пред нас гледки и да можем да да видим тази малка градина от съвсем различна гледна точка. Оставаш с усещането, че хората, които са проектирали градината поколения наред, са подсилвали качествата на природата, за да предизвикат засилено творчество за собствената им литература, за собствената им поезия и за собственото им рисуване. В този смисъл ако градината е убежище, от какво са се предпазвали създателите ѝ, на какво са обръщали гръб? Често това са места за уединение, както и за почивка, те са собствени светове на учените, места, където да забавляват гостите си и да се срещат с други хора. Много от тях са работили в съда. Други са били търговци, а повечето са били чиновници. Това е идеята за конфуцианското самоусъвършенстване, идеята да си усъвършенстват калиграфията, нещата, които са изучавали от малки, докато са полагали изпити и са се опитвали да започнат държавна служба, да развиват талант за цял живот, а после си пишат един на друг, наслаждавайки се на калиграфията и рисуването заедно. Не става въпрос обаче само за умение, това е духовно развиване, тази калиграфия, литературата, направата на градини и рисуването на картини, всички тези неща допринасят човек да се усъвършенства и да израсте на по-високо ниво. (музика на пиано)