Джорджо де Кирико, „Възмездието на прорицателя“

Картината на Джорджо де Кирико Възмездието на прорицателя пресъздава запустяла пиаца (градски площад), на която има само една статуя. В задния план влак, едва видим зад тухлена стена, пристига на гарата. Арка обрамчва няколко палми, които се издигат иззад същата стена. Вечерното небе хвърля дълги сенки, създава резки контрасти между светлина и тъмнина и бледи цветове. Мащабната картина представя пространство, което носи фино доловима тревожност и поражда много въпроси. Защо в празното пространство е разположена статуя на жена? Какъв е смисълът зад тази озадачаваща творба?

Въпреки че Възнаграждението на прорицателя остава отворена за тълкуване, картината съдържа елементи, които препращат към живота на де Кирико, към известен мит и към неговата интерпретация на философията на . Възмездието на прорицателя е била нарисувана през 1913 г. по време на прочутия метафизичен период на художника (1910 – 1919 г.).

Класическата статуя, която лежи на пиацата, е изрисувана репрезентация на митологичната фигура на Ариадна. По-конкретно, интерпретацията на де Кирико е резултат от запознаването му с множество римски копия на елинистична гръцка скулптура, известна като статуята на Спящата Ариадна. Де Кирико е комбинирал различни елементи от версиите на скулптурата, които е разгледал във Ватиканските музеи в Рим, галериите „Уфици“ във Флоренция и музея „Лувър“ в Париж. Като една от най-известните скулптури на древността, Спящата Ариадна е символ на гръко-римското минало.

Според гръцката митология Ариадна помага на атинския герой Тезей да избяга от Лабиринта на остров Крит, след като убива Минотавъра. След това, изоставена от Тезей, тя спи на брега в очакване на любов и спасение. Макар че краят на нейната история варира в зависимост от източника, нейното изоставяне и последвалата меланхолия стават популярен източник както за поетични, така и за визуални интерпретации. Във Възмездието на прорицателя де Кирико е подчертал отчаянието и изолацията на статуята, като я е извел от музея и я е позиционирал на празната пиаца. Освен това формата на скулптурата е значително променена. Издължена и преместена върху изсечена квадратна плоча, Ариадна на де Кирико сякаш е потънала в каменната основа под себе си. Тялото на статуята е преместено от лежащо, частично изправено, до легнало, с две разкрити гърди положение. Главата ѝ обаче остава под същия ъгъл, обрамчена от двете ѝ ръце.

В много отношения фините промени на статуята Спящата Ариадна са отразили личното значение, което митът за Ариадна е придобил за де Кирико през 10-те години на 20. век. Роден в Гърция от италиански родители, художникът се е преместил в Мюнхен през 1905 г., където започнал да се интересува от творчеството на немските философи Фридрих Ницше и Артур Шопенхауер. След това се е преместил в Милано, Флоренция и накрая в Париж през 1911 г. Докато е бил в Париж, де Кирико изразил копнежа си по Гърция и средиземноморската култура в своите метафизични картини. Докато е бил в Париж, е изявил носталгията си по Гърция и средиземноморската култура в писма до семейството си. Някои критици забелязват резонанси на това чувство на изолация в метафизичните картини на художника. Утъждествяването на де Кирико с мита за Ариадна е предало не само споделеното му чувство за самота, но и е предоставило път за мечтателно бягство в класическото минало и отстъпление в спомените за детството му в Гърция.

Личният характер на картината на де Кирико се разкрива допълнително от наличието на двете палми. Тези дървета вероятно са били препратка към детството на де Кирико в Гърция, където е израснал, заобиколен от палми. Въпреки това някои изследователи смятат, че значението на тези дървета е по-комплексно. В началото на 10-те години на 20. век де Кирико въвел в картините си френски колониални продукти. Благодарение на обширната търговска мрежа, която била създадена между Франция и нейните колонии в Африка и Америка, парижани се радвали на екзотична растителност и храни, които не били лесно достъпни за по-голямата част от Европа. Де Кирико видял тези стоки за първи път в Париж и не след дълго в картините му от този период се появили банани, ананаси, чужди сортове палми и други отвъдморски стоки.

Във Възмездието на прорицателя Ариадна се намира между будността и съня, между миналото и настоящето. Нейната неподвижна, деликатно облечена класическа форма е в рязък контраст с неукрасената пиаца и локомотива – символ на технологичния напредък, който въплъщава бързината на модерността (скоростта на промените, които били предизвикани от индустриализацията). Връзката между контрастните мотиви на античността и модерността обаче не е пряка – влакът е отдалечен и стената скрива от погледа по-голямата част от него. Дали влакът ще спре на гарата зад Ариадна? Дали като символ на модерността влакът идва да спаси по някакъв начин страдащата Ариадна, като я пренесе в модерната епоха?

Творецът е наситил сцената на тъмнеещата пиаца с предчувствие въпреки часовника на гарата, който показва само няколко минути преди 14 ч. Часът не съответства на бледото и потъмняващо небе или на издължените сенки. Де Кирико препраща с увеличената осветеност към меланхолията на красивите есенни следобеди, на които е бил свидетел на италианските пиаци в Милано, Флоренция и особено в Торино. С тези елементи е загатнал конструкта на времето като философска концепция. Дали е 14 ч. или е по-късно? Часовникът спазва ли времето или му се противопоставя? И в двата случая това добавя още един елемент на напрегнатост и със сигурност нещо ще се случи, щом часовникът удари 14 ч.

Безлюдният площад във Възмездието на прорицателя е изпълнен със строги форми, които едновременно напомнят за простотата на модернистичния дизайн (чисти линии без орнаменти) и за мотивите на класическата архитектура като римската арка. Но това не е същинска пиаца. По-скоро това пространство вкарва в употреба архитектурните форми, за да рамкира Ариадна, палмите, влака и часовника, като обединява тяхната несвързана символика в едно материално пространство. Комбинацията от тези форми е била опит за илюстриране на метафизиката – клон на философията, който разглежда какво означава да трансцедентираш физическото. Метафизиката се занимавала с абстрактни понятия като битие, познание, субстанция, причина, идентичност, време и пространство. Тази философия била в основата на метафизичните творби на Джорджо де Кирико. След като решили да избегнат абстракцията, де Кирико и други метафизични творци приложили различимите знаци и символи по неочакван начин. Възмездието на прорицателя не предава цялата комплексност на метафизиката, а по-скоро насърчава зрителя да размишлява върху абстрактните понятия, които е изследвал този клон на философията.

Възмездието на прорицателя и други произведения на метафизичната живопис на де Кирико като Ариадна, Тревожните музи* и Песента на любовта имат визуални сходства с творбите на френския сюрреализъм. Въпреки че и сюрреалистичната, и метафизичната живопис са разчитали на неочакваните съпоставки, сюрреалистичните творци са се опитали да изобразят или активират несъзнаваното, докато де Кирико в тази своя картина е използвал философска концепция. Освен това метафизичната живопис предхождала основаването на сюрреализма с почти едно десетилетие, а самият де Кирико не желал да бъде наричан сюрреалист дори когато се прославил в парижките среди като „баща на сюрреализма“. Въпреки че творбите на тези две художествени направления изглеждат визуално сходни, целите на метафизичната живопис били напълно откъснати от вдъхновените от Фройд творби на сюрреализма.

Възмездието на прорицателя не е единствената картина на Джорджо де Кирико, на която Ариадна е изобразена на запустяла пиаца, а само първата по рода си. През следващите години художникът е нарисувал много варианти на тази сцена в метафизичен стил, често с допълнителни и взаимозаменяеми символи, включително кули, фонтани и понякога засенчени или размити фигури. Причините за повторната употреба на мотиви, пространства и дори цели картини от страна на де Кирико са били комплексни, но е явно, че елементите на Възмездието на прорицателя са имали лично значение за твореца.

Паоло Балдачи и Джорджо де Кирико. Де Кирико: метафизичният период, 1888 – 1919 г., Първо северноамериканско издание (Little, Brown, Бостън, 1997 г.)

Емили Браун, изд. Джорджо де Кирико и Америка (Хънтър колидж на Градския университет на Ню Йорк, Ню Йорк), 1996 г.

София Максин Фармър, „Де Кирико в Ню Йорк: ръководство за посетители на музея“, La Voce di New York (юни, 2017 г.)

София Максин Фармър, „Проблемът с Де Кирико: Верифалси и изучаването на картини със задна дата“ The Brooklyn Rail (Бруклинската железница (май, 2017 г.)

Фондация „Джорджо и Иса де Кирико“ (Fondazione Giorgio e Isa de Chirico)

Тейлър, Майкъл Р. и Гигон Роланд, Джорджо де Кирико и митът за Ариадна (Лондон: Мерел, 2002 г.)