Ричард Хамилтън, „Какво прави днешните домове толкова различни, толкова привлекателни?“

В този емблематичен колаж на британския художник Ричард Хамилтън, създаден през 1956 г., една дневна от средата на миналия век е изпълнена до краен предел с лога и изрязани изображения на потребителски продукти. В центъра върху абажура е изобразена емблемата на автомобилния производител Ford. Корицата на комикс е окачена като „стенно изкуство“, а кутия с консервирана шунка стои на масичката за кафе като декоративна ваза. Разпознатите образи и артефакти от средствата за масова информация са навсякъде, където погледнеш – по телевизията, през прозореца, по стълбите и на пода.

Всъщност дори двойката, която обитава стаята, ти изглежда като стока. Съпругата, гол модел, е седнала съблазнително на дивана, а съпругът, херкулесов културист, демонстрира желаното си тяло, като държи на кръста си внушителна близалка Tootsie. Често интерпретирана като идеализирани съвременни „Адам и Ева“, двойката също е продукт на показ, не по-различен от марковите и пакетирани стоки, които украсяват техния дом.

Заглавието на тази творба е под формата на въпрос – Какво прави днешните домове толкова различни, толкова привлекателни? – фраза, която повтаря заглавията на статии в популярни списания и на която може да се отговори някъде в главозамайващия набор от потребителски изображения, разпръснати по повърхността на творбата. Домашното пространство, твърди Хамилтън, се превръща в основна недвижима собственост за рекламната индустрия и е арена, на която стремежите на средната класа са на показ под формата на футуристични прахосмукачки и телевизори.

След победата на съюзническите сили във Втората световна война Съединените щати преживяват период на икономически разцвет; фабриките, които са мобилизирани за производство на самолети, артилерия и други военни стоки от първа необходимост, са пренасочени към производството на популярна култура, луксозни предмети и продукти за домакинството, които се изнасят по целия свят. Създаден по време на появата на американските стоки в Обединеното кралство, колажът на Хамилтън е една от първите творби на това, което по-късно ще стане известно като движението поп арт: жанр, който едновременно възхвалява и критикува теми като консуматорството, знаменитостите и поевтиняването на съвременната култура в условията на прехода към масово производство.

Въпреки че много от най-разпознаваемите имена в попарта са американски художници като Анди Уорхол, Рой Лихтенщайн и Клас Олденберг, които създават картини и скулптури, вдъхновени от комикси и реклами през 60-те години на 20-и век, движението всъщност възниква в следвоенен Лондон. Всъщност половин десетилетие преди Уорхол да изложи прочутите си картини със супа Campbell, именно Хамилтън дава първото официално определение на движението. Като описва своите идеи на приятелите си, архитектите Питър и Алисън Смитсън, Хамилтън пише, че:

Горните термини рядко се използват по отношение на изобразителното изкуство, на което обикновено се приписва усещане за непреходност, сериозност на целта и значителна материална стойност. Попарт художниците се стремят да оспорят елитарността на академичната традиция, подобно на художниците от движението Дада от епохата на Първата световна война, които оспорват начина, по който изкуството често се използва като символ на социално-икономически статус. Попарт художниците се интересуват от критиката на статута на изкуството като стоков обект и често изобразяват или използват артефакти от популярната култура, рекламите и средствата за масова информация.

Във Великобритания попартът се развива успоредно с подобен обрат в интелектуалната история. Например писателят от Реймънд Уилямс пише през 1958 г. важно есе, озаглавено „Културата е обикновена“, в което предлага да не мислиш за „културата“ като за термин, който се отнася само до заниманията на . Той иска изкуствоведите да разгледат едно по-широко определение на културата като „цялостен начин на живот“, чийто израз е видим в популярните филми, романи, реклами и други масово произвеждани медии. Художественият критик Лорънс Алоуей, който въвежда термина „масово популярно изкуство“ през 1955 г., също защитава важността на изкуството, което се занимава с масовите комуникации и съвременната визуална култура. [1] По подобен начин попарт художници като Ричард Хамилтън се интересуват от това да привлекат вниманието към желанията, културата, домовете и интересите на обикновените хора – не само на финансовия елит.

Макар че Какво точно е това… се смята за едно от най-основните произведения на попарта, този малък колаж първоначално не е създаден като произведение на изкуството. Той е само 12 квадратни инча (78 кв. см) и е създаден като дизайн на корицата на каталога на изложба, наречена Това е утре – завладяваща, съвместно създадена инсталация за изкуство и дизайн, замислена от колектив, наречен Независимата група, част от който е Хамилтън.

Реклама на футуристичната изложба „Това е утре“ в художествената галерия Уайтчапъл. 1956 г.

Независимата група се състои от млади художници, дизайнери, архитекти и писатели, свързани с Института за съвременно изкуство в Лондон. По онова време музеят обикновено излага модернистични картини и скулптури, но в края на 50-те години този вид изкуство се усеща като несъответстващо на съвременния момент. В началото на 50-те години на 20-и век членовете на Независимата група се срещат, за да обсъждат теми от визуалната култура, които са извън традиционната сфера на изобразителното изкуство.

През 1952 г. например Едуардо Паолоци изнася лекция, озаглавена „Bunk!“, която е илюстрирана с прожекции на колажи, направени от изрезки от комикси, реклами от списания, кадри от филми и снимки на известни личности. [2]

През 1956 г. Независимата група организира една от най-важните си изложби. Озаглавена Това е утре, изложбата се провежда в лондонската галерия Уайтчапъл. Тя е разделена на единадесет завладяващи секции, всяка от които е курирана от група художници, архитекти и други сътрудници, които разглеждат своя принос като манифест за съвременната и бъдещата визуална култура. Всеки от тях изработва плакат и разполага с шест страници в каталога на изложбата.

Хамилтън е член на Група две заедно с архитекта Джон Фолкер и колеги художници като Джон Макхейл. Тяхната изложба е сред най-запомнящите се в Това е утре; тя включва главозамайващи пана и колаж в естествена големина от киноплакати и картонени изрезки. Например известната снимка в пресата на Мерилин Монро – кокетно позираща над решетката на метрото в Проклетите седем години – е съчетана с робота Роби, емблематичен герой от научнофантастичния филм от 1956 г. „Забранена планета“.

Историците на изкуството проследяват много от първоначалните контексти на изображенията, които Хамилтън колажира в „Какво точно е това…?“. Например художникът започва колажа с фон, извлечен от реклама на подови настилки Armstrong Royal, която е включена в юнския брой от 1955 г. на американското списание Журнал за домакинята.

Този домашен интериор представлява основната среда, в която Хамилтън вгражда нови изображения като прахосмукачка Hoover Constellations, телевизор Stromberg-Carlson и шунка Armour Star, наред с други продукти.

Не всички елементи на колажа обаче идват от света на маркетинга.

Например Хамилтън увенчава своето домашно пространство с планетарен „таван“ – изглед към Земята, който е заснет с въздушна камера на височина около 100 мили (160 км). (Тя идва от личния архив на колегата му художник Макхейл, който използва колажни елементи, за да формира изображения на футуристични, роботизирани същества). Включването му усложнява усещането за мащаб в колажа на Хамилтън, тъй като преминаваш от интимното пространство на жилищния интериор към обширното царство на космоса.

До публикуването на първата снимка на Земята в нейната цялост – така наречения „Син мрамор“, заснет от екипажа на Аполо 17 през 1972 г. – минават още петнадесет години, но Студената война и космическата ера са на хоризонта, а общественото преклонение пред планетарната визия вече е осезаемо в популярната култура. Както самият Хамилтън по-късно пише:

Като алегория на бъдещето – белязана от фиксацията му върху „утрешния ден“ – колажът на Хамилтън е една от основните творби на следвоенната епоха, която наистина представя какво означава да бъдеш „съвременен“.

[1] Виж Лорънс Алоуей, „Попартът на думите“, Теми за американското изкуство от 1945 г. насам (Ню Йорк: W.W. Norton and Company, 1975 г.), стр. 119-22.

[2] Независимата група организира и няколко съвместни изложби, които обединяват изкуство, фотография, наука и дизайн. Сред тях са Паралел на изкуството и живота (1953 г.), която прославя новите визуални технологии, като например микроскопската или рентгеновата фотография, и прави възможно да се видят визуални явления, които са невидими с просто око. Те създават и Човек, машина и движение (1955 г.), чиято тема е свързана с механичната скорост и пътуването. Хамилтън сам измисля последното и пише, че включените в него фотографии имат за цел кумулативно да представляват „визуално изследване на връзката на човека с движещите се машини“. Ричард Хамилтън, Лорънс Гоуинг и Питър Рейнър-Банъм, Човек, машина и движение. (Newcastle-Upon-Tyne: Кингс Колидж, Университет Дърам, 1955 г.).

[3] Цитирано в Ричард Хамилтън: Екстериори, интериори, обекти, хора [Изложбен каталог] (Щутгарт: Издателство Hansjörg Mayer, 1990 г.): стр. 44.

Ричард Хамилтън, изд. Дейвид Силвестър и Ричард Морфет (Милбанк, Лондон: Tate Gallery Publications, 1992 г.). [изложбен каталог]

Това е утре, изд. Лорънс Алоуей, Рейнър Банъм, Дейвид Люис (Лондон: Художествена галерия Уайтчапъл, 1956). [изложбен каталог]

Хал Фостър, Първата епоха на поп музиката: Живопис и субективност в изкуството на Хамилтън, Лихтенщайн, Уорхол, Рихтер и Руша (Princeton University Press, 2011 г.)

Джон-Пол Стонард, „Поп в епохата на бума: Какво е това, което прави днешните домове толкова различни, толкова привлекателни?, The Burlington Magazine 149, номер 1254 (Септември 2007 г.): стр. 607-620