Теории за избирателното внимание

Вече знаем, че вниманието е ограничен ресурс и не можем да се фокусираме едновременно върху всичко в обкръжаващата ни среда. Но как филтрираме маловажната информация и как решаваме кога да преместим вниманието си към нещо ново? Вероятно имаш опит с това, че дори когато си в шумна претъпкана стая, доста добре успяваш да слушаш човека, който ти говори. Но все още чуваш части от разговорите, в които не се опитваш да участваш. Какви са тези частици от разговора е това, което интересува психолозите, които проучват избирателното внимание или способността ти да се фокусираш върху нещо, което се отнася до настоящата задача, докато игнорираш друга информация. Един начин да проучим селективното внимание е да наблюдаваме хората, докато извършват нещо, което се нарича задача за "дихотично слушане". В тази задача носиш слушалки, но различна информация идва през всяка слушалка. През лявото си ухо чуваш едно нещо, а през дясното ухо чуваш нещо напълно различно, може би гласа на друг човек, може би дори различен език. И ти казват да повториш всичко, което е казано в едното ухо, да кажем, дясното, така че трябва да му обърнеш внимание и да игнорираш другото. Въз основа на това научаваме вида информация, на която не обръщаме внимание, която разбираме или не разбираме, и можем да научим повече за работата на селективното внимание. Има три главни теории, които опитват да обяснят този процес. Ще говоря за тези теории спрямо слуховото внимание, но същата идея се прилага и към други сетива. Първата е теорията за ранното подбиране на Бродбент. Идеята на Бродбент била, че цялата информация от околната среда навлиза в сетивния ти регистър, който накратко регистрира или съхранява цялата сетивна информация, която получаваш. Това включва думи, кликвания, сирени, всякаква информация. После тази информация веднага бива прехвърлена към селективен филтър, който идентифицира на какво трябва да обърнеш внимание въз основа на базови физически характеристики. Ако говорим за език, селективният филтър идентифицира гласа, тона, бързината, акцента, такива основни неща, които всъщност не е нужно да разбираш, за да идентифицираш. Всичко друго бива филтрирано и избраната информация се прехвърля напред, за да се проведат процесите на възприятие. Тези процеси придават значение на информацията. Докато селективният филтър идентифицира тембърът, на който искаш да обърнеш внимание, процесът на перцепция го идентифицира например като гласа на приятеля ти и придава значение на думите. Тогава обикновено се включват други когнитивни процеси, като да решиш как да отговориш. Теорията на Бродбент била добра основа, но се явили няколко проблема. Ако напълно филтрираш информацията, на която не се обръща внимание, преди да ѝ се даде значение, не би трябвало да можеш да идентифицираш собственото си име, ако е казано от страната на ухото, на което не обръщаш внимание. Но, както вероятно знаеш, веднага наостряш слух, когато чуеш собственото си име, дори от другия край на стаята и досега не си обръщал/а внимание на този разговор. Това е познато като ефект на коктейлното парти и това, заедно с други неща, насочило изследователите към нова теория. Двама души, наречени Дойч и Дойч (Deutsch & Deutsch), предложили теорията за късната селекция, която преместила селективния филтър на Бродбент след възприятийните процеси. Това означава, че регистрираш и даваш значение на всичко, но селективният филтър решава какво да предаде към съзнанието ти. Това звучи доста добре, но помни, че всичко това трябва да се случи много бързо. При положение, че имаме ограничен ресурс внимание и фактът, че знаем, че мозъците ни са супер ефикасни, изглежда разточително да прилагаме толкова усилия да отдаваме значение на неща, които няма да ни послужат. Отговорът може да е някъде между ранната селекция и късната селекция. Стигаме до теорията за затихването на селективното внимание на Трейсман. Трайсман казала, че вместо пълен филтър имаме нещо, наречено атенюатор (регулатор на звука). Това просто означава, че намалява входящата информация. Атенюаторът отслабва, но не елиминира входящата информация от ухото, на което не обръщаме внимание. Част от нея преминава към възприятийните процеси. Пак отдаваме значение на информацията от ухото, на която не обръщаме внимание. Но не с толкова висок приоритет. В момента, когато осъзнаеш, че това, на което не обръщаш внимание, е важно, тогава превключваш вниманието си и заглушаваш това, което преди слушаше. По-късни експерименти изследват предположения, че трудността на задачата, която изпълняваш, може да повлияе на това кога се случва филтриране на информацията и колко време продължава. Все още има дебати коя теория е най-добрата. Но тези три теории са крайъгълните камъни в разбирането ни за селективното внимание. Важно е да помислим за това, понеже вниманието е критично за всяка друга когнитивна функция, която изпълняваме. Ако бебетата не можеха да обърнат внимание на човешките гласове и да филтрират чуруликането на птичките или лая на кучетата, щеше да е почти невъзможно да се научат да говорят. Ако нямаше начин да се префокусираме върху информация, на която не сме обръщали внимание, никога нямаше да забележим, ако кола идва право към нас или някой крещи "Пожар!". Надявам се, че сега имаш по-добро разбиране за теориите, които опитват да обяснят тези важни процеси.