Въведение в сасанидското изкуство

Ездач опъва стегнатата тетива на лък с дясната си ръка. С лявата насочва стрела към два бягащи планински овена. Преследването е скоростно. Овните тичат напред, а точно зад опашките им галопира конят на ездача. Увереният ездач вече е уцелил два планински лъва, които лежат сломени под копитата на коня. Този ездач изглежда необичаен. Не носи практично спортно облекло, а виещи се слоеве дрехи и ленти. Масивна корона лежи на главата му и придържа горната половина на къдравата му коса в кок, приличаш на полумесец. Ореол около главата му го издига в статус, наподобяващ този на бог. Тази плоча от сребро с покритие изобразява идеализиран портрет на сасанидския Шахиншах, или Цар на царете, поел на владетелски лов.

Това луксозно произведение, което можело да се държи в ръка, било изработено от придворен творец под управлението на династията на Сасанидите (224 – 651 г. сл.н.е.). Сасанидите били последната предислямска иранска династия. Те управлявали обширна империя, обхващаща територии от Западна и Централна Азия. Сасанидите наричали империята си Eranshahr, или Империята на иранците. Голяма част от оцелялата материална култура е изкуство, предназначено за двореца. Състои се от луксозни предмети и паметници на владетели, които били изработвани за царските особи и елитните граждани на обществото в империята и използвани от тях.

Луксозните изделия, като плочата с царския лов, многократно сменяли собствениците си, било то като наследство, подарък или при размяна. Голяма част от луксозните предмети на сасанидите преминали из цяла Евразия, като в крайна сметка попаднали на разнообразни места, от френски църковни съкровищници и китайски погребения до из цяла днешна Русия. Монументални по размер художествени произведения и архитектурни паметници останали на място (). Някои градове и обекти били изоставени (като Бишапур), докато други били допълнително развити (като Тахт-и-Сулейман при монголския илханат). Ислямски автори от Средновековието и предмодерната епоха документирали сасанидските обекти като част от богатата история на региона. До 18. век европейските пътешественици също започнали да записват историята на сасанидските паметници, заедно с тези на по-ранните ирански династии на аршакидите (също наречени парти) и ахеменидите. През 20. век този ентусиазъм, насочен към преоткриването на миналото на Иран, довел до широкомащабни разкопки. Въпреки че повечето дейности са се насочвали към дворцови обекти, по-скорошни проекти разглеждат ежедневния свят на обикновените граждани на империята.

Това есе предоставя кратко въведение в Сасанидското царство чрез няколко ключови паметника. То предлага представа как сасанидските владетели възприемали мястото си в света. Показва как те предавали това разбиране и на собствените си граждани в царството, и отвъд неговите граници. Също илюстрира как сасанидите материализирали творческите си ценности, а в същото време изгражда мостове между миналото на Иран и съвременните съседи Рим, Китай и Централна Азия.

Белег на царската сасанидска архитектура е така нареченият айван (наричан iwan на арабски): сводесто пространство, затворено от три страни и отворено от четвъртата. Архитектите от сасанидската ера проектирали дворцовите комплекси около централен айван, който сасанидският шахиншах използвал за дворцови събития и празненства. В сасанидската столица Ктесифон, на река Тигър, до днешен Багдад, Иран, се намира вероятно най-известният айван, познат като Таки-Кисра, Арката на Ктесифон. Този айван все още е най-големият свод от неподсилени кирпичени тухли в света. Издига се на височина от 35 метра и се разпростира на над 25 метра на ширина.

Ранни ислямски историци и поети записали как сасанидите изпълнили стените с формовани мазилки и стенописи и покрили подовете с килими и възглавници. Няколко автори допълнително описват как царят поставил трона си в центъра на този айван и окачил невероятно украсената си корона от тавана, за да поддържа масивното ѝ тегло. Когато провеждал празненства и други събития, кралят поставял елита на местата им спрямо ранга им. Символично запазил трите места за сядане най-близко до него за управниците на съседните Рим, Китай и . Съответно, този айван станал сцена за световна политическа космология, в центъра на която стоял сасанидският цар. След падането на Сасанидското царство, айванът останал отличителна черта на иранската и персийската архитектура, като влизал в състава на джамии (като Великата джамия в Исфахан), медресета (ислямски училища) и кервансараи (предмодерни ханове за пътешественици и животните им).

Арката е считана за една от забележителностите в историята на архитектурата с издържливостта на своята структура и с уникалността на техниката, по която е изградена. И до днес това е най-голямата арка в света, построена от неподсилен кирпич. Предполага се, че под или зад нея се е намирала Тронната зала на двореца. Арката на Ктесифон е с височина 37 м, ширина 27 метра и дължина 50 метра. Дебелината на арката на върха й е 1 м, докато стените в основата й са с впечатляващата дебелина от 7 м, които дори в пустинните жеги са пазели помещението приятно прохладно. Впечатляващ при нейното строителство е фактът, че не е използвано обичайното при строеж на арки дървено скеле, което поддържа строителния материал (камък, кирпич), докато той се намества и слепва. За да построят арката на Ктесифон, древните майстори са използвали различни техники като полагане на кирпичените тухли под определен ъгъл, за да бъдат частично поддържани от задната стена, както и бързосъхнещ цимент за фиксиране на тухлите. Арката е преживяла много набези през вековете. През 2015 – 2016 г. е жертва на набези на ИДИЛ. Опасявайки се, че скоро тя може да бъде унищожена, иранско-нидерландският пианист и журналист Пейман Акбарзадех прави през 2017 г. първия пълнометражен документален филм за Арката на Ктесифон „Taq Kasra: Wonder of Architecture” с идеята тя да се запази в историята. За щастие, персийското сводесто чудо стои и до днес, но е необходима реставрация и консервация на арката, за което към момента няма осигурено финансиране.

Били създавани не само екстравагантни пространства за заредените с политика изпълнения. Освен това, сасанидската династия използвала природните дадености, за да създаде големи каменни релефи. На тях били изобразявани божествени проявления, триумфи над чужди владетели и портрети на царската фамилия. Сасанидските царе стратегически избирали местата, така че да бъдат до свещени водни пътища, пътища към и от империята, както и близо до други каменни паметници, построени от предишни империи.

Първият сасанидски шахиншах, Ардашир I, поръчал един от неговите релефи да бъде изграден в основата на стена на укрепление, днес в Накш-е Ростам, използвано като кралски некропол от по-ранната ахеменидска династия. Този релеф изобразява зороастрийския бог, , който дава на Ардашир правото да управлява.

Богът, представен в човешка форма вдясно, е най-висшият бог в зороастрийския пантеон – древна, местна иранска религия. Ардашир, вляво, протяга ръка, за да получи божествен пръстен от Ахура Мазда. Царят и богът са като огледални изображения. Не само са застанали в еднакви пози и носят подобни облекла, но и йерархията на мащаба им е еднаква, като короната на царя дори се издига по-високо от Ахура Мазда. Релефът допълнително илюстрира триумфа на сасанидите над по-ранната династия на аршакидите. Последният аркашидски цар лежи потъпкан от копитата на коня на Ардашир. Под копитата на коня на Ахура Мазда лежи Ариман, зъл дух и главният противник на Ахура Мазда според ученията на зороастрийците.

Освен на специфичните монументални изображения на определени природни обекти, управляващият елит бил изобразяван и на монети, които можели да се разпространят в империята и отвъд границите ѝ. Сасанидските сребърни драхми (главната монетна мярка при сасанидите) обикновено имали от предната си страна профил на владетеля. Задната част на монетата била заета от зороастрийски огнен олтар, ограден от двама свещеници. Владетелите използвали монетите, за да покажат отличителните си корони. Например, Шапур I бил първият, който написал на монетата, че не е просто цар на Еран (Иран), но също и Анеран (не-Иран). Това послание показва космология, според която сасанидският цар е в центъра на света.

В историята на Иран особено силно се отличавала Боран. Тя била царица, която приела същата титла, шахинхаш, като мъжете владетели. Въпреки че поела властта в период на хаос, тя била умен водач, който построил пътища и подпомогнал мира с Византия след над 30 години война при управлението на баща ѝ, Хосров II.

Сасанидските монети се произвеждали и използвали не само в царството. Те били ценна валута и далеч отвъд границите му. Археолозите са се натъквали на заровени сасанидски монети из цяла Евразия, от китайски гробници до скандинавски иманярски съкровищници. Ранните ислямски династии продължили да използват монетните изображения на сасанидите за прототип, докато не преминали към изцяло калиграфски изображения.

Сасанидите обичали да се хранят и да пият заедно. Това било социално събитие, обозначавано с керамични, стъклени и сребърни съдове. Елитните кръгове използвали сребърни чаши, чинии и купи. Върху тях занаятчиите изковавали и гравирали сложни дизайни. Изображенията често са закачливи – показват животни, растителност и банкетни забави. Една гарафа за вино изобразява четири жени, оскъдно облечени в луксозни платове и намиращи се под аркада. Всяка танцьорка е различна, държи цветя, птица, огледало и дори стомна (наричана също ewer) подобна на тази, върху която творецът е нарисувал сцената. Стилистичното рамкиране на фигурите под аркадата, обикаля по целия съд, прилича на византийски мотиви. Там този мотив се появява върху свещени християнски литургийни съдове, например върху този Бокал от съкровището в Аттарути.

Сцени на банкети с танцьори, музиканти и акробати били част от дворцовата култура, която била разпространена в цяла ранносредновековна Евразия. По този начин чуждестранните посетители, като дипломати и търговци, можели да участват в празненствата на други култури. Някои сребърни съдове били създавани за тържества. Други обаче не били толкова практични и служели за дворцови дарове, по подобие на плочата с лова, която видяхме в началото на този текст. В частност, ловните изображения добавили още едно измерение на несъмнената луксозност и красотата на плочата. Изображение, което показва бойната мощ на царя, било пропагандно, но не толкова открито, колкото скалните релефи на царя, пронизващ противника си. Тази комбинация от великолепни празненства и ловни подвизи, наречени bazm и razm на персийски, заемала важно място в историята и легендите на Сасанидското царство. Най-известният епос, Шахнаме* или Книгата на царете, написана от поета Фирдоуси, предава разкази за сасанидските царе, които продължават да се разказват дълги години.

Тези предмети ни помагат да надникнем във видимото пространство на сасанидската империя. Сасанидите се позиционират стратегически в дълга линия ирански предшественици, а в същото време изграждат диалог със съседите си. Още повече, сасанидското наследство останало важна опорна точка за много бъдещи персийски култури.

Maria Brosius, The Persians: An Introduction (New York: Routledge, 2006).

Matthew P. Canepa, The Two Eyes of the Earth: Art and Ritual of Kingship between Rome and Sasanian Iran (Berkeley: University of California Press, 2009).

Blair Fowlkes-Childs, “Сасанидската империя (224 – 651 г. сл.н.е.),” на Времевата линия на историята на изкуството на Хайлбрюн (Музей на изкуствата Метрополитън).

Prudence Oliver Harper, “Art in Iran: Sasanian Art,” в Encyclopaedia Iranica.

Prudence Oliver Harper, In Search of a Cultural Identity: Monuments and Artifacts of the Sasanian Near East, 3rd to 7th Century A.D. (Bibliotheca Persica, 2006).

Dietrich Huff, “Architecture: Sasanian Period,” в Encyclopaedia Iranica.