Скулптурите „Умиращият гал“ и „Галът Людовици“

(нежна музика от пиано) Намираме се в Капитолийския музей и гледаме една от най-важните скулптури тук – „Умиращият гал“. Тази скулптура, според мен, е много интересна, заради дълбоката човечност, която скулпторът е изобразил. Това е мъж в момента преди собствената му смърт. Можеш да видиш колко могъщ бил той, но сега вече губи силата си, едва стои изправен. Можеш да видиш, че кърви от рана отстрани. До него има счупен меч. Два рога стоят до него, той бил тръбач. Можеш ясно да видиш болката и агонията по лицето му. Пленително е, защото имаме както красотата на тялото, така и неговата разруха. Невъзможно е да стоиш в галерията и да не изпиташ емпатия. Намираме се в галерия, пълна с богове и богини, и други фигури от класическата Античност, но нито една от тях не изразява дълбочината от емоции, която виждаме тук в „Умиращият гал“. Скулптурата е открита тук, в Рим, в земите на Двореца Людовизи през 17. век заедно с друга скулптура, която също е в Рим, но в различен музей. Това е важно, защото смятаме, че тези скулптури са направени, за да бъдат излагани заедно, но не тук в Рим, а в Пергам, който се намира близо до брега в днешна Турция, и който е важна столица в елинистичния свят. Смятаме, че били част от общ монумент, вероятно с още много фигури. Това тук са римски мраморни копия на бронзовите оригинали. Нека изясним всичко това още малко. Скулптури от бронз били направени за монумент в Пергам, които били достатъчно важни, за да им бъдат направени копия от мрамор от римляните. Те са загубени през Античността и открити през 17. век, а днес са в два различни музея в Рим. Смятаме, че тези две скулптури са част от монумент, ознаменуващ победа на Пергамското царство над галите. Обикновено, когато си мислим за военни победи, увековечени в скулптури, си мислим за победителите, изобразени по триумфален начин, нещо, което да показва ясно тяхната доблест. Вместо това тук имаме съчувствено изобразяване на победените. Всъщност смятаме, че победителите въобще не били изобразени на монумента, който е фокусиран единствено върху победените, върху галите. Тази фигура лесно се определя като галска, заради дългата коса, торква, който носи около врата си, (накит за врат, често от бронз или злато) и мустаците. Взехме такси от Капитолийския музей до двореца Алтемпс, който е другият музей в Рим, съхраняващ другата част от тази скулптурна група, известна като „Галът Людовици“. Това е трудна скулптура. Това е драматично изображение на мъж, убил жена си, който се самоубива. Смятаме, че това вероятно е един от водачите, който се самоубива, за да избегне да бъдат заловени със съпругата му. Това е трудна скулптура, не само заради ужасяващата тема, това самоубийство и убийство, но също така защото е просто пищна по толкова много начини. Изкуствоведите наричат това Елинистичен барок. След въздържаността на изкуството през Класическата епоха, по време на Елинизма то става зрелищно, става драматично и виждаме скулптури, които прекрачват границите на пиедестала си, отлепяйки крак. Има композиционна свобода, която е напълно нова за гръцката скулптура. Фигурата на гала, ясно разпознаваема по мустака и гъстата вълниста коса, върви напред към нашето пространство. Виж как лявата му ръка се спуска надолу и се свързва с нейната лява ръка, създавайки тази извиваща се линия. Интересно е, че стоейки пред статуята, в посоката, към която фигурата върви, можем да видим само лицето му в профил. Ако искаме да видим лицето му в анфас, трябва да се обърнем наляво, така че вече не виждаме меча му, а само лицето му, макар и недиректно. Той сякаш обръща поглед от нас, засрамен, унизен от загубата. Разглеждани поотделно, „Умиращият гал“ е толкова спокоен и пълен със съпричастност. Докато тази скулптура предизвиква много по-различна реакция, някаква необуздана драма. Чудя се дали щяхме да възприемаме „Умиращият гал“ по различен начин, ако тези скулптури все още бяха заедно. (нежна музика от пиано)