Дега, Посещение в музей

Импресионизмът често е отражение на модерния живот, на дейностите, в които сме въвлечени и днес. Нещата, които правим всеки ден – ходим по кафенета, гледаме представления, отиваме на бар и пийваме нещо, разхождаме се по булевардите. Това са нещата в модерния живот, които са и в картините на импресионизма. И всъщност картината, която наблюдаваме сега, е картина за това, което правим в момента, а именно – гледане на картини. Чувствам се сякаш почти гледам в огледало, когато наблюдавам тази картина. Всъщност ние се намираме в Музея на изящните изкуства в Бостън и наблюдаваме картината на Едгар Дега "Посещение в музей". Мислим, че картината изобразява Мери Касат – приятелка на Дега, тъй като Дега всъщност е направил серия от картини на Мери Касат, те са в две различни галерии в Лувъра, Също е нарисувал и друга картина с маслени бои с подобна тема. Също я изобразявал и с пастели, така че е видно, че наистина я е харесвал. Той постъпвал така с обектите на своите картини, щом веднъж ги откриел, като например конните състезания, балета или голите тела. Дега се връщал към тях отново и отново и ги рисувал пак, което очевидно направил и с тази картина. Всъщност изкуствоведите смятат, че седящата жена вероятно е сестрата на Мери Касат – Лидия. Дега и Мери Касат били приятели в продължение на 40 години и Дега бил всъщност този, който предложил Мери Касат да участва в изложбите на импресионистите, което тя сторила. Тя била единствената американка, която го направила. Те наистина били съмишленици, което е интересно, тъй като Дега често е критикуван, че е женомразец, че трудно се разбира с жените. Но проблемът бил по-сложен, отнасял се и до класови различия. Мери Касат произлизала от заможно американско семейство и по някакъв начин, въпреки че тя нямала родословие като това на Дега, те били равнопоставени. Историята разказва, че Мери Касат видяла творба на Дега във витрината на магазин и долепила носа си до стъклото, за да може да я види по-добре, да я възприеме; и тя наистина се удивила. По подобен начин Дега видял картина от Мери Касат през 1874 г., много ѝ се възхитил и я сметнал за своя сродна душа. Всъщност Дега е цитиран да казва на Мери Касат следното: "Повечето жени рисуват сякаш украсяват шапки. Не и ти." Така че те имали наистина близки взаимоотношения. Говори се, че Касат влизала в ролята на модел, когато други не могли да направят точно това, което Дега искал от тях. Така че Дега взел Мери Касат като модел за темата в музея, тъй като по този начин той автоматично взимал жена, което се интересува от изкуство и която има преценяващ поглед. Погледни позата, в която я е поставил. Главата ѝ е наклонена назад, тя наистина оценява, има едно усещане за проницателност. Интересен е балансът между наблюдаването на изобразения материал и наблюдаването на визуалния материал, който е на стените на галерията. Това е нещо, което виждаме наоколо, ако само се огледаме в галерията, в която се намираме днес. Така че тази картина е за начина, по който разчитаме визуалното, това е картина за гледането. Обект на картината е някой, който гледа изкуство, както ние – наблюдателите в музея – гледаме изкуството, така че това е един вид перфектно копие. Нещо повече – освен гледането, Мери Касат стои, накланя се, жестикулира, движи се, както и нейната придружителка – държи книга, гледа нагоре, накланяйки глава. И мисля, че точно от това се е интересувал Дега, по същия начин, по който се е интересувал от жестовете и в други теми, които го привличат – като шапкарките или балерините, начина, по който стоят, начина, по който се движат. Мисля, че Дега е откривал нещо наистина интересно и модерно в начина, по който хората се движат и наблюдават изкуство, и жестикулират, и стоят в музей на изкуствата. Точно така. Това е израз на модерния свят и мисля, че е интересно и поучително да се замислим и за това, върху което Дега не се е съсредоточил. Той не ни е показал каква точно творба наблюдава тя. Дори не можем да видим толкова добре тялото или роклята ѝ. Цялата картина е сякаш зацапана по един красив начин, което създава усещане за момента. Точно така. Ако нещо е конкретизирано, то това са жестовете, позата. Мисля, че Дега много се замисля върху въпросите, които поета Бодлер повдига като отрича риторичните (ораторските) жестове в историческата живопис, от образите на Древна Гърция и Рим, за които се сещаме, щом помислим за салонни картини от художници като Кутюр, Джером и Бугеро̀. За наблюдателите на Дега това трябва да е изглеждало грозно. Това не са грациозните жестове на рисуването, одобрени от Кралската академия. Те са наистина модерни и в известен смисъл грозни жестове, като начина, по който би бил изобразен човек, седящ в метрото например. И боята също е доста зацапана, цветовете са матови, композицията също е в противоречие с това, което се очаква от една традиционна картина. Те гледат към горния десен ъгъл, но конструкцията на картината, ортогоналите, погледнете например скамейката, начина, по който равнината на пода се среща с равнината на стената, всичко това насочва към горния ляв ъгъл, така че те са в опозиция един на друг. Има това истинско усещане за движение и енергия в картината, което е създадено от това композиционно противопоставяне, но също така е в голямо противоречие с начина, по който една традиционна картина би била изградена. В традиционна картина навярно щяхме да видим какво наблюдават те, щяхме да видим израженията на лицата им и щеше да има някакъв сюжет, който можем да извлечем, но не това е нещото, което представлявало интерес за Дега.