Попарт

На пръв поглед може да изглежда, че попартът сякаш възхвалява популярната култура, като издига консервите супа, изрезките от комикси и хамбургерите до статута на изящно изкуство по стените на музеите. Но когато погледнем отново, може би ще предположим, че е критика на практиките на масовата реклама и консуматорската култура, които възникват в САЩ след Втората световна война. Златната Мерилин Монро на Анди Уорхол от 1962 г. ясно отразява присъщата ирония на попарт изкуството. Централното изображение на златен фон извиква в ума ни представата за религиозната традиция на рисуваните икони, трансформирайки холивудската звезда във византийска Мадона, което отразява обсесията ни по знаменитостите. За отбелязване е, че духовната препратка на Уорхол била особено уместна предвид самоубийството на Монро няколко месеца по-рано. Подобно на религиозни фанатици, почитателите на актрисата обожавали идола си; все пак небрежният на Уорхол привлича вниманието към фалша на бляскавата фасада на Монро и я поставя редом до други масово рекламирани стоки, като консерва супа или опаковка гъби за миене на съдове.

В тази светлина не е учудващо, че терминът „попарт“ за пръв път се появил във Великобритания, която страдала от огромни икономически затруднения след войната. В края на 40-те години на 20-и век творците от „Групата на независимите“ първи започнали да използват идеализирани изображения на американския стил на живот, които намирали в популярни списания, като част от критиката си към обществото във Великобритания.  Критикът Лорънс Алоуей и творецът Ричард Хамилтън обикновено се посочват като създатели на термина, вероятно в контекста на един известен колаж на Хамилтън от 1956 г., Какво точно прави днешния дом толкова различен, толкова привлекателен?  Направено като обява на изложбата „Това е утре“ на Групата на независимите от 1956 г. в Лондон, изображението представлява мускулест полугол мъж, държащ фалически позиционирана близалка Tootsie.

Но произходът на попарт изкуството може да бъде проследен още по-назад.  През 1917 г. Марсел Дюшан твърдял, че всеки предмет – включително всеизвестният му пример за Писоара — може да бъде изкуство, стига творецът да цели да го превърне в такова. Творците от 50-те години на 20-и век надградили върху тази идея, за да предизвикат границите, разграничаващи изкуството от реалния живот в дисциплините на музиката и танците, както и във визуалното изкуство. Желанието на Робърт Раушенберг да „твори на границата между изкуството и живота“, например, го довело до това да включва предмети като възглавници за легло, гуми и дори плюшена коза в своите "асамблажи”, които обединявали характеристики на картина и скулптура. Подобно, Клас Олденбург създал Магазинът, инсталация в празен магазин, където продавал грубо оформени скулптури на маркови консуматорски стоки за масова употреба. Тези "Прото-поп" творци отчасти реагирали срещу закостенялата критическа структура и надменните философии, характерни за абстрактния експресионизъм, доминиращото течение в изкуството в този период. Но работата им също отразявала развитието на множество социални промени в обществата им.

В годините след Втората световна война имало огромен ръст на американската икономика, който, заедно с иновациите в технологиите и медиите, родил консуматорска култура с повече свободно време и доходи за харчене, отколкото е имало някога преди. Производствената индустрия, която се разширила по време на войната, сега започнала масово производство на всякакви стоки от спрей за коса и перални до бляскави нови кабриолети, за които рекламодателите твърдели, че ще донесат невероятно щастие на притежателите си. Значително било влиянието на развитието на телевизията и промените в печатните реклами, което поставило нов акцент върху графичните изображения и разпознаваемите лога на марките – нещо, което днес приемаме за даденост в своя наситен с визуални стимули свят.

Именно в този артистичен и културен контекст попарт творците развили своя отличителен стил от началото на 60-те години. Характеризиращ се с ясно очертани изображения на популярни теми, той изглежда атакувал стандартите на модерната живопис, които били прегърнали абстракционизма като отражение на универсалните истини и изразяването на индивидуалността.

В контраст на накапването с боя и енергичните движения с четката при абстрактния експресионизъм – и дори на прото-попарта – попарт художниците прилагали боите си така, че да имитират визията на индустриалните печатарски техники. Този ироничен подход е илюстриран от методично нарисуваните Бен-Дей точки (механичен процес, използван за отпечатване на комикси) на Лихтенщайн.

С напредъка на десетилетието творците се пренасочили от рисуване към използването на индустриални техники. Уорхол се захванал със ситопечат, малко преди всъщност да се откаже от него, карайки другите да правят самия процес на отпечатване в студиото му, уместно наречено „Фабриката“. Подобно, Олденбург изоставил ранните си инсталации и пърформанси, за да започне да създава големите си скулптури на парчета торта, червила и щипки за пране, с които е най-добре познат днес.

Прочети глава от учебника ни, Reframing Art History—"Popular, Transient, Expendable: Print Culture and Propaganda in the 20th century."