Джакомети, Ходещият човек II

Стивън: Намираме се в Националната галерия във Вашингтон, върху един от високите мостове, които преминават през голямото предверие, а точно в средата, сякаш я пресича, се намира скулптурата на Алберто Джакомети "Ходещият човек II" от 1960 г. Бет: Тази фигура "върви" напред, толкова целенасочено, горната част на тялото ѝ е наведено напред – чудя се къде ли отива. Стивън: Джакомети бил швейцарски творец, който работел във Франция преди Втората световна война. Голяма част от работата му е свързана със сюрреализма и често творбите му били хоризонтални. Също така той се интересувал от подсъзнанието. Бет: Фигурата е удивително тънка и издължена. Почти изглежда сякаш изчезва пред очите ни. Трудно е да не се замислиш за ужасите на войната, когато погледнеш това, въпреки че определено са минали десетилетия. Стивън: Непосредствено след Втората световна война Джакомети изработвал много малки фигури, изглеждащи почти като след дисекция, все едно плътта им била премахната, били толкова тънки. Когато ги видиш лично, искаш да се приближиш към тях, понеже ти се струва, че изчезват пред очите ти, но дори тук, десетилетия по-късно, в тази много по-голяма фигура, която очакваме да е монументална, пак имаме човешко тяло, което изглежда отдалечено, което трябва да приближим, за да го видим, но без значение колко се доближаваме, то не е достъпно за нас. Бет: Когато помислиш за традицията на бронзовите скулптури, размишляваме за героичните древни гръцки атлети или римските императори, или езическите богове или богини, а тук имаме просто Ходещ човек. Стивън: Това е скулптура, от която са свалени всички алегории, цялото значение. И това е централно за следвоенната интелектуална мисъл, която често свързваме с екзистенциализма. Всъщност френският писател и философ Сартр написал изложението към ранната следвоенна изложба на този художник. Екзистенциализмът е свързан с идеята, че духовното не носи значение във Вселената, а човек е сам, изолиран и отговорен за смисъла си. В определен смисъл, ужасите на Първата и Втората световни войни достигнали връхната си точка във философската идея, че човек е изоставен, че човекът съществувал сам. Бет: Логично е статуята да не е свързана с културно значение, нямаме елементи, които обозначават кой или какво е. Той е просто човешка фигура, която съществува сама във Вселената и изгражда самостоятелно своя смисъл. Стивън: Чрез намерението си, чрез движението си, чрез вървежа си. Бет: И тук вървежът изглежда толкова целенасочен, но – за мен – без да е закотвен към нищо, което е иронично, понеже краката му са толкова закотвени към този бронз, който образува земята, върху която той върви. Обикновено приемаме бронзовите скулптури на пиедестали като свързани със значението. Например при Гражданите на Кале на Роден. И въпреки че тези фигури по принцип са на нивото на очите или на земята, те пак са героични фигури, такива, които отдали живота си на кауза, но тук не прозира героизъм и, все пак, има такъв в изолацията му, в целенасочеността му – има нещо красиво и благородно. Стивън: Ходещият човек сякаш иска да се фокусираме не само върху слабото му тяло, не само върху разтварянето на тялото във въздуха, а и върху грубата повърхност, върху осезаемостта му. Бет: Ако размишляваме за бронзовите скулптури, има дълга традиция на любопитство относно човешката анатомия, което напълно липсва тук и имаме повърхност, която на допир е като глината, от която е направена тази бронзова скулптура. Стивън: Тук фигурата изглежда сякаш е освободена от вътрешно пространство, буквално е обикновена схематична фигурка. Той е напълно неподвижен и закотвен към основата, въпреки че е символ на фигура, която се движи през пространството.