Пантеонът

(музика) Стоим на площада пред Пантеона. Това е най-добре запазеният древноримски паметник. И все пак има силно усещане за древност. Вижда се влиянието на времето. Усеща се как историята му се разкрива чрез пластовете повърхност. Бил е нападан. Оригиналните му бронзови обкови са отмъкнати. Личат си многобройните дупки във фронтона. Всичко това говори за различните цели, за които е използвана сградата. Първоначално храмът е бил посветен на богове, след това е осветен и превърнат в църква. Разбира се, сега е и основна туристическа атракция. Това е сграда, която притежава изключително сложна история. И това може да се види буквално по целия ѝ облик. Сега я виждаме по съвсем различен начин от този, по който би я видял някой в древността. Всъщност в момента стоим много по-високо от равнището, което е съществувало в древния свят. Рим е наслоил това по-високо равнище от отломките на историята. Някога сме щели да се изкачим към портика на Пантеона. Сега всъщност слизаме към него. Пространството пред Пантеона е било оградено с колонада. Колонадата и другите сгради, които първоначално са ограждали тази, са закривали подкуполното пространство отстрани. И щяхме да виждаме само тази много традиционна предна част на храм. Точно така. И това щеше да е нещо много познато. Изненадата се случва, когато наближим входа. Да си призная, абсолютно съм влюбен в тези масивни колони. Поддържани са от огромни мраморни основи. Издигат се право нагоре, без каквото и да е отклонение, и завършват с тези масивни фрагменти, дошли от първоначалните мраморни коринтски капители. Това са монолити. Те са цели късове камък, които за разлика от гръцките колони, не са сегментирани или рязани на късове. Тези колони са внос от Египет, което е символизирало римското господство над по-голямата част от Средиземноморието по времето на император Адриан, с чието име се свързва изграждането на тази сграда. Нека влезем. Да минем под портика, да преминем през тези масивни бронзови врати. Току-що преминахме през строго правоъгълния портик и изведъж пространството се отваря. Отваря се в това огромно кръгло пространство. Ширината и височината на сградата изцяло изпълват моето зрително поле. И в този смисъл са израз на границите на моя поглед. За разлика от базиликата, това е радиална сграда. Това означава, че има център и е изградена радиално спрямо този център. Очарователното за тази сграда е, че тя не е традиционна радиална структура, при която центърът е на пода. Централната точка – фокусът на сградата – е по средата между пода и тавана, и по средата между стените ѝ. Тази централна точка е достатъчно голяма и геометрично перфектна, за да образува идеална сфера. Веднага щом влезем, виждаме, че има определено вманиачаване по кръгове, правоъгълници, квадрати – тези перфектни геометрични форми. Това е конструкция, свързана с търсене на идеалната геометрия, но която локализира и нашето място в рамките на тази геометрия. Преживяването да си в това пространство е всичко друго, но не и статично. Не, всъщност е доста динамично. Една от причините за това е, че ако преместим погледа си върху колоните, можем да видим как красиво са подравнени с фриза от изкуствени прозорци, които са точно над тях. Но всичко това не е подравнено с купола. Точно така. Не са подравнени с кесоните, които виждаме в купола. Това създава усещането, че основата, върху която куполът почива, е независима и отделна от него. Почти създава уещане, че куполът може да се върти. Тази сложна визуална връзка между купола и декоративната конструкция на основата ни напомня, че реалната конструкция тук е основана на бетон, а не на тези декоративни колони, които виждаме в интериора. Точно така. Има дебела, дебела основа от бетон, която поддържа купола. Тъй като куполът упражнява налягане надолу и настрани, римските архитекти е трябвало да помислят как да укрепят теглото и налягането на купола. Едно от нещата, вършещо тази работа, са дебелите бетонни стени на подкуполното пространство. Римляните наистина са усъвършенствали употребата на бетон. И това е една от сградите, които показват какво е било възможно. Т.е. оформянето на пространството, защото бетонът може да се излива непрекъснато. Може да се гради нагоре, като се налива непрестанно в дървен кофраж, който след това се премахва и пространството се отваря нагоре по начин, по който архитектурата с греди и колони никога не е можела. Бетонът може да се излее в дървен кофраж или отливка и може да се оформи по начин, по който не може да се направи при конструкциите с греди и колони. Това решение позволява да се създаде това огромно, отворено, непрекъснато пространство. Влизаме в това пространство и се чувстваме освободени. Дава ни се огромно усещане за свобода по отношение на това как се движим и как виждаме през това пространство. Именно на римската употреба на бетон дължим идеята, че архитектурата може да е нещо, което оформя пространството. И това може да има различно влияние върху зрителя. Дори сега, в 21-и век, това изглежда страхотно. Император Адриан, под чието ръководство е построена тази сграда, очевидно е обичал сградата, и е обичал посетителите да идват тук при него. Човек може дори да си го представи в задната апсида срещу входа. Първоначално в Пантеона е имало скулптури на богове и на обожествените императори. Било е наистина място за божественото. Място, където земната сфера среща небесната сфера. И също, по някакъв начин, за човешкото възприятие. Виж колко богата е тази повърхност. И вероятно е била още по-богата в древността, когато кесоните вероятно са имали позлатени розетки. Докато гледаме подкуполното пространство, виждаме оцветен мрамор. Виждаме лилави и оранжеви, и сини нюанси. Трябва да знаем, че тези мрамори са докарвани тук от всички точки на Римската империя. Така че това наистина е израз на богатството и силата на Адриан. Това е империя, способна да достигне до целия свят и да извлича от него тези ценни материали. Може би най-вълнуващата част от това пространство е окулусът (отворът на върха на купола). Почти изглежда сякаш се противопоставя на разума. Как може да има дупка в центъра на купола? Няма логика. Е, това е единствената светлина, която влиза в това пространство, с изключение на някои малки отвори във вдлъбнатините и разбира се, решетката точно над вратата и самата врата. Има един страхотен прозорец. Моите студенти от години питат "Има ли стъкла?". И разбира се, отговорът е "не". Когато вали, подът се мокри. Перфектният кръг на окулуса. Перфектният кръг на купола. Окулусът е много важен от гледна точка на проблемите, разглеждани досега. Това е сграда, която по някакъв начин е отражение на движението на небето. Това, което се случва, са леки движения в пространство на храма, предизвикани от слънцето. Слънцето често проектира много ярък кръг върху купола, който се мести по пода на сградата, докато слънцето се движи по небето. Накрая този кръг се вижда горе от другата страна на купола. Така цялата сграда функционира по някакъв начин почти като слънчев часовник. Това прави видими движенията на небето и ги кара да се проявяват тук, на Земята. Говорихме за тази сграда като за голям паметник от древния свят. Но тя е обект на възхищение и копиране през Ренесанса и всъщност е може би най-влиятелната сграда в архитектурата през Ренесанса и в съвременната епоха. Помисли си за всички различни архитекти, които са се позовали на тази сграда. Гледам надолу към пода и геометрията, за която говорихме – кръговете и квадратите – и си мисля за настилката пред музея Гугенхайм на "Пето авеню" в Ню Йорк. Всъщност след като веднъж знаем за Пантеона, започваме да виждаме негови копия и парчета навсякъде. Така е. Куполът особено е може би най-копираният елемент, особено с окулуса. Можем да видим това например в Националната галерия във Вашингтон. Можем да го видим при почти всяка неокласическа сграда в Европа и Северна Америка. Но преди да си тръгнем, бих искал да почета Рафаел, който е погребан точно ей там. (музика)