Първата модерна фотография? Алфред Щиглиц, "Трюмът"

(лека раздвижена музика) Намираме се в учебния център за фотография и работа с хартия "ЛАКМА" и гледаме към една от вероятно най-значимите фотографии на XX в. – "Трюмът" от Алфред Щиглиц. Той се е натъкнал на тази гледка при пътуване на жена му и дъщеря му. Те не идвали към Америка, а по-скоро отивали към Европа. Били достатъчно облагодетелствани да пътуват в първа класа. Това е изображение на трюма, където били най-евтините места. Тоест това не са, както често се смята, имигранти, идващи към Америка, а всъщност европейци – някои отхвърлени на остров Елис, някои дошли с работна виза. Това става емблематично за преживяванията на имигрантите в началото на XX в. Дори фигурата със шала се е смятала за еврейка с молитвен шал. Но нищо от това не е истина. Анализирайки я, снимката има многобройни слоеве, различни от традиционна картина, където се знае, че изображението идва от въображението на художника. По подобен начин и този образ идва от съзнанието на артиста. Има някакво противоречие в него, за това къде пасва той в този сценарий като първо поколение немско-еврейски емигрант в Америка. В долната част на картината виждаме евтините помещения, a отгоре палубата за наблюдения, която събира всякакви хора. От по-късните записки на Щиглиц става ясно, че той е имал противоречиви чувства към пътуването с първа класа. Не бил израснал в обстоятелства, които биха му позволили да пътува по този начин и изглежда се е чувствал потиснат от това. Напуснал тази част от кораба, за да търси различен тип хора в различни условия. Долавяме усещането за модерния свят – сборище на всякакви хора, на движение, на имиграция. И все пак, когато Щиглиц говорел за това изображение, бил склонен да набляга на техническите аспекти – взаимовръзката между формите и линиите, а не на самото съдържание. А именно то привлича много от нас към снимката. Това има отношение към ролята му на един от бащите на фотографията. Той е популяризирал това изображение. Успял е да направи така, че да се появи в множество списания след първото му представяне. В собственото си издание, "Работа с фотоапарата", което било доста влиятелно, лансирал идеята, че и фотографията би могла да бъде изящно изкуство. Самият Щиглиц казал "Ако всичките ми снимки се изгубят и мога да бъде представен само от една – "Трюмът" – бих бил доволен". Но какво тук е означавало толкова много за Щигиц, който имал така дълга и значима кариера? Било е повратна точка за него от пиктуралистичната фотография към модерната. Пиктурализъм е понятие, използвано от фотографите по това време. Те искали работата им да бъде приета като изящно изкуство, но се осланяли на живописта. Опитвали се да тушират ъглите, добавяли красиви допълнителни тонове, за да изглежда като всичко друго, но не и като снимка. Щиглиц е готов да отиде отвъд това и да приеме същинската красота, която се твори чрез фотоапарата. Имайки механичен инструмент като средство, за дълго време фотографите не били смятани за артисти. Модерният живот бил определян от машината, а това не се пренебрегва – приема се. Това не е буквален цитат, но той би казал, че фотоапаратът е средството за документиране на съвременния живот. Щиглиц бил особено заинтригуван от овалната форма на сламената шапка. Насочваш се към нея, но започваш да виждаш също, че тази геометрична форма се повтаря, както и други геометрични форми. Удовлетворяващо е за окото, но едновременно представя и водовъртежа на съвременния живот. Всичко се движи по-бързо, хората ходят напред-назад, от един континент към друг, достатъчно често, че да го има така наречения "трюм". И ритъмът на живота е различен. Така и ритъмът в композицията се променя. Важно е да помним, че той е видял това, разпознал го е като вълнуваща композиция, като нещо, което е искал да каже, отишъл е до каютата си, взел е апарата, върнал се е и е направил тази снимка. Сърцето му биело по-бързо, надявайки се, че като се върне тази конкретна отправна точка в композицията – сламената шапка на горната палуба, все още ще е там. Това е толкова значима снимка в историята на американската фотография и не е изненадващо, че съвременни артисти се обръщат към нея и създават свои версии. Един от тях, който се е докоснал до този иконичен образ, е Вик Мюниц. Започва кариерата си, преобразувайки съществуващи изображения и ни кара да ги видим с нови очи. Работил е с материали като кал, прах, злато. А тук с шоколадов сос. Който може да пресъздаде тъмните и светлите тонове във фотографията. Той изнася пърформънс, пресъздавайки тази работа с необичайни средства, а после я снима. Мюниц прави това някак иронично, но също посочва и факта, че фотографията притежава вродена изменчивост и истините във фотографиите могат да бъдат постоянно поставяни под въпрос. (лека раздвижена музика)