Адолф Циглер, „Четирите елемента: огън, вода и земя, въздух“

За много хора е донякъде шокиращо, че първият професионален избор на Адолф Хитлер не е бил диктатор и масов убиец, а нещо много по-приятно – художник. Като тийнейджър Хитлер мечтае да постъпи във Виенската академия за изящни изкуства. Макар че не успява да вземе приемния изпит през 1907 г., той се връща в града и прекарва там много години, рисувайки малки акварели на улици и пейзажи, докато живее в приюти и пансиони. До края на живота си Хитлер се смята за художник и се гордее с естетическия си вкус. За Хитлер изкуството наистина имало значение.

След като идват на власт, систематично открадват милиони произведения на изкуството както от частни лица, така и от обществени колекции в много от завладените от тях страни. Благодарение на тази систематична експроприация Хитлер се сдобива с огромна колекция от произведения на изкуството и би могъл да избере измежду най-прочутите шедьоври, създавани някога, които да окачи над камината в апартамента си в Мюнхен. И така, какво е избрал той? Картината на Адолф Циглер „Четирите елемента: огън, вода и земя, въздух“Амон. Кой е Циглер и какво е това произведение, което е допаднало на Хитлер? Имало ли е такова нещо като „нацистко изкуство“? И как да подходим към него?

Въпреки че почти сигурно повечето хора никога не са чували за него, Циглер е бил най-известният съвременен художник в нацистка Германия. Циглер се присъединява към нацистката партия през 20-те години на миналия век и започва да съветва Хитлер по художествени въпроси много години преди той да бъде избран за канцлер на Германия. Това го подготвя много добре и през 1933 г., когато Хитлер и нацистката партия взимат властта, Циглер не само става професор в Академията за изящни изкуства в Мюнхен, но през 1936 г. е назначен за председател на Райхскамерата за изящни изкуства (Reichskammer der bildenden Künste), която контролира продукцията на всички визуални артисти в Третия райх (както е наричан режимът на нацистката партия).

Хитлер има възможност да разгледа много от картините на Циглер на ежегодните изложби, провеждани в Дома на немското изкуство (Haus der Deutschen Kunst) в Мюнхен. Голямата и внушителна сграда е специално построена за тези изложби, чиято цел е да покаже творбите на „най-добрите“ съвременни немски художници и скулптори, т.е. тези, които висшите нацистки кръгове смятат за най-достойни и отразяващи ценностите на Райха. Изненадващо, много малко от произведенията са били изрично „политически“, особено предпочитани са били пейзажите и жанровите сцени на селяни. Но в нацистката държава цялото изкуство е било контролирано и се е възприемало като политическо – дори и да е изглеждало напълно откъснато от политиката.

Въпреки че не е имало единствен стил на „нацисткото изкуство“, картината „Четирите елемента“ на Циглер показва много общи черти с творбите, показани в Дома на немското изкуство. На първо място можем да забележим нейния формат – триптих (произведение, ясно разделено на три части). Много средновековни и ренесансови олтарни картини (като тази) са под формата на триптих и са използвани почти изключително за религиозни изображения. Следователно този формат веднага обявява духовното или метафизичното значение на произведението. По същия начин заглавието на творбата – Четирите елемента (огън, вода и земя, въздух) – я изважда от земния и реалния свят, свързвайки я с древногръцката теория за елементите, които изграждат вселената.

Заглавието също така подсказва, че картината не изобразява четири реални жени, а по-скоро е . В този случай алегорията на Циглер е извлечена от класическия свят. Докато някои високопоставени културни дейци в нацисткото движение предпочитат немското средновековно и изкуство, самият Хитлер смята класическото изкуство (изкуството на Древна Гърция и Древен Рим) за най-висше постижение. Фаворизираната от него филмова режисьорка Лени Рифенщал създава филма „Олимпия“ (1938 г.) за Олимпийските игри през 1936 г., който едновременно с това служи и като ода за класическата красота и класическите пропорции на телата.

Както беше отбелязано, форматът на Четирите елемента препраща към прочутите олтарни картини на Ренесанса. Тези препратки отразяват убеждението на нацистите, че те са наследници на класическата цивилизация, наследена през Ренесанса. (Със сигурност е била необходима много псевдоинтелектуална и псевдонаучна умствена гимнастика, за да се аргументира как германците са станали преки наследници на гърците и италианците).

В допълнение към одобрените теми, стилът на одобрените от нацистите произведения почти винаги е силно реалистичен. През 1937 г. – същата година, в която се появява Четирите елемента –Циглер участва в организирането на Изложба на изроденото изкуство, гигантска изложба, която се провежда срещу Дома на немското изкуство и има за цел да осмее модерното и абстрактното изкуство. Изложбата издига идеята, че използването на неестествени цветове и изкривяванията на човешкото тяло, които се появяват в изкуството от този период, са резултат от психически или физически заболявания и/или расова дегенерация, които развращават германската култура.

За разлика от модерното изкуство, в Четирите елемента Циглер не дава никаква индикация, че това всъщност е картина, а работи усилено, за да направи фигурите да изглеждат почти фотографски, безпроблемни и гладки. Прецизността придава на изображението студено усещане. Има нещо почти зловещо в голите тела, което е резултат от това, че те са силно идеализирани и усъвършенствани по подобие на класическото изкуство и същевременно силно индивидуализирани.

Един човек, който е виждал творбите в Дома на немското изкуство като студент, си спомня, че те изглеждали „почти порнографски“ в своята безжизненост и липса на жизнерадост. Възможно е това да е резултат и от факта, че за разлика от почти цялата традиция в , жените в картините на Циглер са с окосмяване по тялото, което води до прозвището му "Райхмайсторът на окосмяването". [1] Наличието на телесно окосмяване рязко контрастира със съвършената симетрия и почти мраморната гладкост на високите гърди, непокътнатата кожа и идеализираните форми на жените. Представянето на такива типове тела е имало за цел да възбуди желанието на мъжкия зрител, като по този начин косвено доведе до производството на повече деца за Райха. [2] Най-висшата роля на жените в нацисткото общество е била да бъдат носителки на възможно най-много деца и по този начин да продължат „арийската господарска раса“ (опровергано и расистко убеждение, че северноевропейците са расово „чиста“ и „висша“ раса). Едва ли е случайно, че всички жени са блондинки и нордически тип, което отразява нацистката вяра в расовото превъзходство на германците. По този начин дори теми, които на пръв поглед са далеч от политическото съдържание, все пак носят печата на нацистката идеология.

Както става ясно от заглавието, това не са „обикновени“ жени, а олицетворения или алегории на четирите елемента. Жената в крайния ляв ъгъл носи факла („Огън“). Огънят играе голяма роля в нацистката иконография като символ както на разрушението, така и на чистотата. (Можем да се сетим както за нацистките митинги с факли, така и за изгарянето на книги). Водата е представена по напълно невъображаем начин, държана в малка купа. Земята е обозначена със сноп пшеница – друг любим символ в нацисткия репертоар, който напомня за идеологията им Blut und Boden (Кръв и почва), според която фермерът и селянинът са „най-истинските“ германци, защото са вкоренени в земята. За да изобрази въздуха, художникът показва лек ветрец, който развява косата на фигурата вдясно.

Въпреки че Циглер очевидно притежава големи технически умения, творбата е изпълнена с очевидни символи и не оставя поле за изява на зрителя. Тя почти не се занимава със съвременния свят или с каквато и да е форма на съвременен конфликт или дилема. Циглер се опитва да работи в духа на „високото изкуство“, като същевременно отразява нацистките идеи за красота, естетика, гръцка философия, натурализъм и расово превъзходство. По този начин той прилича на много произведения, изложени в Дома на немското изкуство и популяризирани от нацистките служители.

Излагането на такива творби повдигна сериозни въпроси, които продължават да се обсъждат. Трябва ли художници като Циглер, дълбоко опетнени от членството си в нацистката партия, както и от своите асоциации и артистични сътрудничества, изобщо да бъдат излагани през XXI век? Дали по някакъв начин празнуваме или защитаваме художника, като показваме творбата му? Ами ако всъщност я харесваме? Макар че през втората половина на ХХ в. творбите рядко са били показвани, през последното десетилетие много учени и историци на изкуството насочиха вниманието си към Циглер и други официални нацистки художници, вярвайки, че трябва да ги изучаваме не за да ги почитаме, а за да разберем тяхната привлекателност и техните цели. Независимо дали ни харесва или не, тези дебати показват, че изкуството никога не може да бъде отделено от контекста, в който е създадено, особено когато този контекст е една от най-мрачните глави в човешката история.

[1] Richard J. Evans, The Third Reich in Power (London: Penguin Books, 2006), p. 171.

[2] See the special issue "Sexuality and German Fascism,"  Journal of the History of Sexuality 11, no 1/2  (January–April 2002).

Frederick Spotts, Hitler and the Power of Aesthetics (New York: Abrams Books, 2003).

Olaf Peterson, ed., Degenerate Art: The Attack on Modern Art in Nazi Germany 1937 (New York: Neue Galerie/Prestel, 2014).