Пътуване до моаите от Рапа Нуи (Великденският остров)

(музика на пиано) Д-р Зукър: Остров Рапа Нуи, вероятно по-известен като Великденският остров, е родният дом на моаи – необикновени паметници от камък, благодарение на които можем да разберем колко уязвими са културите през 21-ви век. Д-р Нгата: За първи път видях моаи от борда на уака, традиционно двойно кану на маорите. Бяха подредени в стройна линия на брега, едни гледаха към острова, а други – към морето. Когато най-после стигнахме брега, бяхме представени на моаи чрез церемония и ритуал, и това беше невероятно преживяване. Д-р Зукър: Значи сте пътували на традиционна лодка до Рапа Нуи и сте имали възможността да видите острова така, както хората са го виждали стотици години наред. Д-р Нгата: Това пътуване беше част от нашата инициатива да възстановим връзката си с традиционното плаване на нашите предци, както и да посетим отново местата, с които знаем, че имаме родословна връзка. Рапа Нуи е един от островите, които оформят Полинезийския триъгълник. Д-р Зукър: Когато мисля за океана и за безбрежните води, аз го възприемам като бариера, а Вие казвате, че океанът е място на връзка. Д-р Нгата: Бих казал, че гледаме на Тихия океан като на континент с много селища и хора. Д-р Зукър: А моаи също така имат важна роля за възвръщането на културното наследство. Д-р Нгата: Има изправени моаи, легнали моаи, моаи, частично скрити в земята, моаи, част от скалиста структура върху земята, и в различен етап на изграждане. Когато са изправени, предоставят възможност на предците ни да говорят и да се свържем с тях. Чрез ритуал, чрез церемония. Д-р Зукър: И тази връзка с предците сигурно е изключително ценна заради всичко, което хората на Рапа Нуи са изстрадали през годините, не само обезлесяването, но и колонизацията, поробването. Д-р Нгата: Докато бяхме там, като част от церемонията мъжете изградиха човешка стълба, за да върнат обратно на местата им кораловите очи на статуите и по този начин да ги "съживят" за даден период от време. Разбрахме, че не им е било позволено да правят това десетилетия наред, защото е било против колониалните закони. Мястото, на което отидохме, е било забранена зона за няколко века. Ние станахме свидетели на нещо много трогателно и много емоционално – както за тях, така и за нас. Те ги "съживиха" за кратко, след което извадиха очите и ги "приспаха" отново, ако мога така да се изразя. Д-р Зукър: Моаи са загубили очите си, а някои са били съборени и унищожени, както и всъщност са били унищожени толкова много от традиционните системи в Тихия океан. Идеята за махането на очите изглежда като силен символ за това лишаване от права. Д-р Нгата: От хората на Рапа Нуи разбрахме, че преди няколко десетилетия те потърсили помощ за възстановяване на моаи. Да възстановят тези моаи, които са останали изправени, и да подсигурят, че падналите също ще бъдат запазени. Д-р Зукър: Рапа Нуи ми изглежда като едно от най-отдалечените места, които мога да си представя. И въпреки това, заради моаи, то е изключително известно място. Включено е и в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство. Хората идват от цял свят. Знам, че туризмът подпомага както развитието на икономиката, така и опазването на културата и нейните обекти, но това има и определени последствия. Д-р Нгата: Границата е много тънка. Хората на Рапа Нуи балансират дълга към собствената си култура и дълга към прагматизма на времето, за да се изхранват. Д-р Зукър: Моаи са въплъщение на предците, които първи са дошли на острова. За мен те са били изключително смели хора – да тръгнат да търсят острови, за които вероятно не са били сигурни, че съществуват. Поели са на едно необикновено пътешествие, поемайки в същото време и необикновено голям риск. Д-р Нгата: Точно това ни казаха в Рапа Нуи. Ние се опитвахме да открием връзката помежду ни. Колониалният език на Рапа Нуи е испански, мангаревски (вид полинезийски), френски, а нашият – английски, но ние не знаем френски, нито испански. Затова си говорехме на маорски. Можехме да се разбираме доста добре. Ако отидем по-далеч на изток, към островите Кук и Таити, можем все още да разбираме, но говорят по-бързо. Д-р Зукър: Това ме навява на мисълта, че е имало пътешествия, че това не са били изолирани култури. Д-р Нгата: Да, винаги сме поддържали тезата, че е имало обмен. Със сигурност знаем, че след като маори стигнали Аотеароа (Нова Зеландия), те са се върнали обратно, откъдето са дошли, за да разкажат на другите, така че със сигурност е имало двупосочни пътешествия по времето на предците ни. Д-р Зукър: Усилията от хората на Рапа Нуи да затвърдят културата си, да се свържат отново с културата си, са като микрокосмос на усилията, които се полагат в цяла Полинезия. Но също така си мисля за отговорността на по-големия свят и за сложната роля, която големите музеи по света играят в опазването на културите. Имам предвид музеите във Франция, в САЩ, в Обединеното кралство, които съхраняват големи колекции на находки от Тихия океан. Да, те ги съхраняват и ги предоставят за изследвания, но тези находки са далеч от дома си и... Д-р Нгата: Най-застрашени са малцинствените култури. И те имат нужда от приятели сред доминиращите култури. Образователните институции, включително музеи, университети, училища, обществени институции, играят основна роля в популяризирането на тази цел. Да намерят справедливи начини да подпомогнат възстановяването на тези малцинствени местни култури. Относно всички пръснати по света артефакти и ценни реликви (на маорски, "таонга") – без значение дали плячкосани, продадени или подарени – те са много отдалечени от общностите, от които произхождат. Има маорски реликви, пръснати по целия свят, най-вече из Европа, Великобритания и САЩ, и желанието на маорите да преоткрият и да се свържат повторно с тези реликви става все по-силно. По какъв начин да се свържат? Може би чрез репатриране (връщане в родината) – дигиталната връзка не е достатъчна за общностите, от които произлизат тези реликви. Би ли помогнало физическото връщане у дома за съживяване на културата? Д-р Зукър: Британският музей има две статуи моаи, едната е голяма и изключително обичана в Лондон, но е много далеч от родния си дом. Това наистина е сложен въпрос, тъй като музеят има програма за изложение на предмети на изкуството от култури по целия свят и има реална полза от това да разполага със спектър от култури, които могат да бъдат сравнявани и изучавани. Но това също изолира предмета от собствената му култура. И когато мислим за скулптурата не като за неодушевен, а като за одушевен предмет, който има духовен живот, вероятно това става дори по-важно. Да не забравяме и че това коства на самия остров загубата на този артефакт. Д-р Нгата: Ако приемем виждането, че реликвите и артефактите, които са в музеите, трябва сами да говорят за своята собствена култура и история на своя собствен език, тогава мисля, че една институция трябва да приеме предизвикателството да осигури това, защото те трябва да говорят първо и най-вече на собствените си хора. Д-р Зукър: Има куратори маори, хора, които пазят тази културна традиция и същевременно се интересуват от музейно дело. Д-р Нгата: Интересното за кураторите маори, както всъщност и за всички местните куратори, е, че са натоварени с очакванията и на местните хора, и на институциите. Това бреме е несправедливо. Д-р Зукър: Отговорността на музеите все повече се разраства и значителна част от ролята им вече е да бъдат отговорни партньори. Не само да са места за съхранение и изложби, но и да са директно отговорни към културите, от които произхождат съхраняваните от тях артефакти.