Улична сцена от Харлем от Джейъкъб Лорънс, "Повикване на линейка"

(лека музика на пиано) Намираме се в галериите на музея на американското изкуство "Кристъл Бриджис" и гледаме картина от 1948 г. от Джейкъб Лорънс, озаглавена "Повикване на линейка". И ето ни тук, и както често сe случва при Джейкъб Лорънс, сме из улиците на Харлем. Изобразил е спешен медицински случай. Има двама служители от линейката, облечени в синьо, които носят пациент на носилка. Настрани виждаме парамедик със стетоскоп, подаващ се от джоба му. Това може и да е улична сцена в Харлем, но ние не виждаме града или самата улица. Виждаме само тази общност, събрана заедно около фигурата в носилката. Фигурите са близо една до друга и забелязваш формите на ярките им дрехи – така се подчертава усещането за общност. Фигурите, както в голяма част от работата на Лорънс, са изобразени по много абстрактен начин. Телата образуват геометрични форми и все пак са така експресивни. Гледайки, например, към фигурата в червено, с перлите и този чудесен колан, и как е прибрала дясната си ръка към тялото, и главата ѝ, падаща под раменете, долавяме истинско усещане на скръб. Има хора с различен произход. Най-горе вдясно се вижда мъж в работни дрехи. Лорънс привлича вниманието ни към дребните моменти. Има я фигурата вдясно, която държи цигара в ръка и пристъпва напред. Или малко по-ниската фигура пред него, носи прекрасна сламена шапка. Някои носят бомбета, други барети, някои бейзболни шапки. Всички лица са обърнати надолу към фигурата, а той все пак гледа нагоре с отворена уста и е невероятно трогателно. Унилите лица и мрачните им изражения показват, че това е много тежка ситуация. Това е Харлем през 40-те години на XX в., почти в края на Харлемския ренесанс – изключителният разцвет на изкуствата, започнал през 20-те и продължаващ през 40-те. Това е и периода на "Великото преселение", когато огромен брой афроамериканци мигрирали от Юга в Харлем. Харлем се превърнал в център на афроамериканската култура, имало е енергия из улиците, която Лорънс пресъздава толкова добре. Това е чудесна възможност да се замислим за афроамериканците в областта на медицината. Болница "Харлем" била кварталната болница. Била построена през 1887 г. и с времето, докато нараствал броя на афроамериканци, местещи се в квартала, нуждата от по-голям капацитет продължавала да расте, но заради системния расизъм медицинските грижи, нужни за общността, все изоставали. Важно е да се помни, че това е период на засилена дискриминация в Ню Йорк. Често мислим за проблемите със законите Джим Кроу на Юг през този период, преди движението за граждански права, но дискриминацията в Ню Йорк също била заплашителна. Цветнокожите получавали нискокачествена медицинска грижа. Имало много малко тъмнокожи лекари, а в болница Харлем нямало тъмнокож лекар до 1919 г. И добиваш представа за напредъка на афроамериканците в областта на медицината поради факта, че служителите и парамедикът тук са такива. Изключително разчувстваща картина е и просто исках да прочета този цитат за Харлем от самия Лорънс. Той казва: "Беше много сплотена общност. Познаваш хората. Не знаеш имената им, но се разминаваш с тях по улицата и виждаш лицата им отново и отново. Беше такъв тип общност" Познаваш полицаите, пожарникарите, познаваш учителите, хората на улицата. Познаваш амбулантните търговци. Такова беше за мен." Получаваш представа за хора, които се познават, ако не отблизо, то поне са познати един на друг – тук в тази картина. Имам усещане за случващото се на улицата и заради котката отгоре, с плячка в устата си – сякаш и двете гледаме надолу към сцената с линейката, но по-скоро отгоре, от покрива. Чудно дали Лорънс я е имал предвид като препратка към болната фигура – както котката е дошла за плячката си, така вероятно и смъртта идва за човека на носилката. Това драматично човешко преживяване се разиграва в центъра, но го има и усещането, че животът продължава и има цял друг кръговрат на живот и смърт, който продължава на заден план. (раздвижена музика)