Джейкъб Лорънс, Поредица за миграцията (кратка версия)

(джаз музика на пиано) Разглеждаме колекцията "Филипс" във Вашингтон, окръг Колумбия, и гледаме серия от малки картини от Джейкъб Лорънс. Това всъщност е поредица от картини. Има 60 такива. Половината са тук, в колекцията "Филипс". Другата половина са в "Музея за модерно изкуство" (МоМА). Всъщност МоМА има четните числа, а колекцията Филипс нечетните. И това е било договорка, с която художникът се е съгласил, защото картините били толкова търсени. Бил млад, когато ги нарисувал, а това е забележително постижение за съвсем млад художник. Те документират едно от най-важните исторически събития в американската история – миграцията на афроамериканци от аграрния юг към индустриалния север в края на XIX в. и особено в първата половина на XX в. Била предизвикана не само от крайния расизъм и законите "Джим Кроу" на юг, но и от недостига на работна ръка на север и от това, че северните индустриални компании имали работни места за заемане. Пресметнато е, че 6 милиона човека са се преместили през тези вълни на миграция и семейството на Лорънс било едно от тях. Хората се премествали в Ню Йорк, точно като семейството на Лорънс, но също и в Чикаго, Сейнт Луис, Питсбърг, във всички тези индустриални центрове. Трябва да си представиш, че животът на юг бил наистина лош, щом хората събират и взимат всичките си вещи и преместват семействата си. Сигурно е имало и надежда за доста по-добър живот на север и – поне така мисля – в много случаи е било така, но е имало и значителни трудности. Както и расизъм на север. Чудесното на тази поредица е, че Лорънс обхваща сложността на това, което се е случило с живота на хората, когато са се местили. Той прави това не само чрез великолепното използване на цветовете и силно опростена композиция, използвайки темперни бои на дърво, но и чрез озаглавяването, което е почти вид стихотворение, преплитащо се с образите. Гледайки към картините, виждаме геометрични форми, виждаме равни, цветни повърхности а има и нещо сдържано и в думите, и в образите, което е голяма част от силата им. Той е бил доста внимателен, докато ги създава. Направил е огромно проучване в центъра Шомбург, в Харлем. Цялата тази серия всъщност е за движението, за промяната. И в първият, и в последният панел има гари и движение на хора. Да погледнем тази картина. Една от любимите ми е, защото наистина осезаемо се усеща ефекта на расизма и дискриминацията. Има я тази златна бариера и въжето, които разделят хората вдясно от тези вляво, в изчистено поле, което е преобърнато и така сме лишени от линейна перспектива. Показва ни се изглед от перспективата на птичи поглед. Сивият заден план е напълно равен. Фигурите са като силуети в тези тъмни цветове. Има осезаемо усещане за изолация между фигурите. Фигурите вляво –"белите", са действително отделени. Фигурата най-горе вляво е обърнала гръб на хората от другата страна на бариерата. Той ми изглежда по-скоро високомерен по начина, по който се оглежда. А мъжът под него се е вкопчил във вестника, игнорирайки сцената, която се разиграва пред него и изглежда напълно вглъбен в собствените си мисли, и нещо повече – заради размера на ръцете си, изглежда сякаш е сграбчил този вестник, отказвайки пренебрежително да забележи някой друг в обкръжението си. Има същинска пестеливост във всичко тук, по отношение на формите и линиите, и все пак има толкова много експресивност. Тъй като Лорънс прави фигурата по-горе вляво толкова малка, долавяме точно усещане за дистанцията и изолацията ѝ. Обърни внимание на начина, по който художникът води погледа ни от горе до долу. Погледът ни се снижава сякаш с нарастваща сила и той ни води, почти като флипер, напред-назад, криволичейки, следвайки линията на бариерата, но и прескачайки между фигурите от двете ѝ страни. И ако следваме бариерата надолу, по цялото разстояние по-надолу, вдясно виждаме колко много може да се разбере за тази фигура от пестеливостта на формата ѝ. Разбираме, че това е женска фигура и че е по-възрастна. Лорънс е нарисувал главата ѝ по-ниско от раменете, за да изглежда приведена над масата, докато яде от храната си. А шапката, която носи я прикрива така изцяло, че главата ѝ изглежда сякаш се подава от камбана. Любопитно е, че белите фигури са единствените хора, чиито черти на лицето са изобразени. На афроамериканците е дадена форма и индивидуалност чрез очертанията на телата им. Усещам много повече симпатия към фигурите вдясно – афроамериканските. Онези фигури вляво действително изглеждат далечни и почти заплашителни. Впечатляващото е, че Лорънс представя визуален речник, който е добре запознат с модернизма за тема, която в САЩ действително е изражение на съвременното положение, на съвременната миграция, на индустриализацията, на истински прелом. И под речник на модернизма реферираш към гладкостта на формите, опростяването, което виждаме тук. Обикновено смятаме, че модернизмът няма нужда от конкретна тема с наратив. Но ето тук темата е красиво преплетена с тези изчистени образи. (джаз музика на пиано)