Експресията и модерното изкуство

В картината си Старият китарист Пикасо e направил поредица целенасочени избори, за да провокира чувство на съжаление. Китаристът е възрастен мъж със сива коса. Седи на земята и това подсказва, че свири за дребни стотинки на улицата. Мършавостта му, скъсаните дрехи и унилата поза излъчват бедност и депресивност.

При това, Пикасо не нарисувал стария китарист, както той би изглеждал в реалността. Художникът целенасочено изкривил или преувеличил определени аспекти на картината, за да подсили преднамерената изразителност (експресия). Най-очевидният цвят в творбата – освен на китарата – е монохроматичното синьо. Този цвят не съответства на реалността, но усилва меланхоличното усещане.

Като сравним картината на Пикасо с тази на Едуар Мане на подобен персонаж, може да открием още стратегии за изкривяване на формите. Китаристът на Пикасо е в неправдоподобна (дори невъзможна) поза, притиснат от всички страни от рамката. Той изглежда като в капан или клетка, докато китаристът на Мане е в по-динамична поза, с енергия устремена нагоре, и има пространство за движение в рамката. Съща така, докато формата на китариста на Мане тече по органични, закръглени извивки, Пикасо е преувеличил твърдата ъгловатост на китариста си, който сякаш е изграден от стърчащи лакти, глезени и сухожилия.

Тези две творби са пример за разликата между артистичните цели на натурализма и експресионизма. Една от главните цели на Мане била точното изобразяване на вида на китариста – това, което художествените историци наричат натурализъм. Чувствата ни към самия китарист са оставени на нас. Еднаква е вероятността да го съжалим за явната му бедност (износени обувки, набола брада, проста храна) или да се възхитим на бохемската му свобода. За разлика от Мане, Пикасо рисува китариста си експресивно, като чрез стилистичния си избор навигира чувствата ни в определена посока.

Пикасо проявил готовността си да пожертва натурализма, за да усили емоционалното въздействие на Старият китарист. Именно това прави картината виден пример на модерния експресионизъм. В периода между Ренесанса и 19. век творците (с бележити изключения като Ел Греко) пораждали емоции предимно чрез техниките на натурализма.

В творбата си Полагане в гроба бароковият творец Караваджо е използвал частично осветяване, пясъчно-земни цветове и езика на тялото, за да изрази драматичността на мига, в който тялото на Христос бива положено в гроба. Нищо обаче не е твърде деформирано. Творбата си остава натуралистична. Подобна сцена може да бъде видяна в реалния живот. Творецът от романтизма Дж. М. У. Търнър предизвиква границите на възприятието повече със своя Робски кораб. Въпреки очевидно живописния стил и интензивните цветове, картината изобразява правдоподобно буря в морето. Пръските и облаците са осветени отзад от лъчите на залязващото слънце. Барокът и романтизмът усилват значението на експресията като творческа цел, но остават до голяма степен в пределите на натуралистическата репрезентация.

От края на 19. век експресионистичните художествени движения на модернизма започнали да жертват натурализма с все по-голяма категоричност в търсене на по-мощни изразни ефекти. Въпреки че Викът на Едвард Мунк включва експресивен език на тялото във фигурата на преден план, емоционалният заряд на картината се съдържа до голяма степен в изкривяванията на формата. Нашата реакция зависи на първо място от експресивната мощност на язвителните цветове на творбата,отдръпване и вълнообразната композиция. Те са преувеличени до такава степен, че изобразената сцена вече не е правдоподобна. Експресията е надделяла над натурализма и се е превърнала в главна естетическа цел. Периодът на модернизма се характеризирал с увеличаващо се припознаване на изразната сила на формата – цветове, линии, очертания, композиция и т.н. Концептуалният скок от Мунк към Джоан Мичъл не е голям, тъй като за нея чистата форма предава чиста експресия, както предполага и името на абстрактния експресионизъм.

Представката „екс“ означава „навън“ – да екс-пресираш (изразиш) означава буквално да изкараш нещо навън. Думата затвърждава разграничението между експресионизма и репрезентацията или натурализма. В натурализма мотивът на творбата е вън в света, в природата, а творецът просто го ре-презентира (представя повторно). При експресията мотивът за творбата е вътре в твореца – психическо или емоционално състояние, което трябва да бъде изкарано навън.

В историята на изкуството експресията се свързва основно с ирационалните състояния на ума. Не се използва за описване на творения, които изразяват обективни факти или идеи, до които авторите са стигнали чрез рационално размишление. Използва се не само за емоции, но и за творби, които предават духовно съдържание, като апокалиптичните картини на Василий Кандински от 10-те години на 20. век. Използва се и относно съдържание, идващо от подсъзнанието, като в автоматичните картини на сюрреалиста Андре Масон от 20-те години на 20. век.

Понеже се съотнася към ирационалните състояния на ума, експресията често бива свързвана със спонтанния или дори неволеви творчески процес. Това включва както умствените процеси, така и действията. Докато натуралистичното изкуство изисква по протокол интензивно обучение, за експресионистичното изкуство се приема, че разчита на вродени умения. Съответно бързото или несъвършено изпълнение често се приема за признак на интензивността на експресията. Сякаш ръцете на твореца автоматично са се синхронизирали с извирането на емоциите или на несъзнаваното. Това не е общоприета стилова характеристика на модерното експресионистично изкуство. Въпреки това е често срещана, както демонстрират горните примери от Търнър, Мунк, Мичъл, Масон и Кандински.

Стереотипната представа за твореца експресионист съвсем неслучайно съдържа качествата, приписвани на самия експресионизъм. Според нея експресионистът е: почти патологично ирационален, не се интересува от социалните привички, спонтанен до степен на неконтролируемост. Изглежда, че за да може да се изразява интензивно, творецът трябва да живее интензивно. Много от анализите на Старият китарист започват с истории за неволите на Пикасо от времето, когато живеел в Париж в бедност и един от близките му приятели тъкмо се самоубил. Подобни истории за лудостта на постимпресиониста Винсент ван Гог, за травмата от войната на немския експресионист Ернст Лудвиг Кирхнер и за живота на улицата на американския неоекспресионист Жан-Мишел Баския често се използват, за да се подчертае експресивната автентичност на изкуството им.

Нужно е обаче да разграничаваме експресията от себеизразяването. Терминът себеизразяване приляга на творби, чиято основна цел е да се предаде нещо, свързано с личността на твореца. В по-голямата си част модерният експресионизъм имал по-широки стремежи. Дори когато артистите черпели от собствения си опит, те целели да създадат творби, които изразяват нещо значимо за обществото или културата на своето време или зa състоянието на човечеството. Истински себеизразителните творби не значат много за широката публика. Затова и художествените историци обикновено се опитват да ги свързват с теми отвъд личната биография на създалия ги творец.

В популярните представи на публиката концепцията за експресия (изразяване) и стереотипът за твореца експресионист са вероятно най-често срещаните обяснения на модерното изкуство. Ако творбата не изглежда подобна на реалността, много хора приемат, че причина за това е опитът на твореца да изрази нещо, вместо да изобрази нещо. Експресията на ирационални психични състояния обаче не е единствената потенциална цел на изкуството. Макар тя да е значима цел по време на модернизма, не е единственият мотив да се създава ненатуралистично изкуство. Изследваме нашироко въпроса „Защо модерното изкуство не изглежда като реалността?“ в есетата „Двусмислието на реализма“, „Формализъм I“ и „Формализъм II“.