Вертис Хейс, Джукджойнт

(лека пиано музика) Ние сме в Музея на изкуството в Джорджия и гледаме голяма картина от Вертис Хейс. Тя е наречена „Джукджойнт“ и е нарисувана през 1946 г. Интересно е да видиш сцена от Юга, най-вероятно извън Мемфис, Тенеси. Интересно е да видиш стативна картина, тъй като Вертис Хейс се е славел най-вече със стенописите си в Мемфис, но също и с това, че твори в Ню Йорк като част от WPA (Федерален художествен проект) най-известен в болницата „Харлем“. Нека да започнем с това какво е джукджойнт. В общи линии, джукджойнтът бил нещо като бар или салон, известен със страхотна музика и забавления. Бил е важно място на много общности, особено сред афроамериканците. Появява се под всякаква форма – като малко местенце в селските райони, или в по-големи градове, може да заема ъгъла на жилищен блок, и се е превръщал в централно място за срещи. И изглежда като такова място за срещи в тази картина, но сградата е изолирана. Фактът, че сградата е самостоятелна, е наистина интересен, защото, ако се замислиш за времевия период, ще видиш, че в по-големите градове като Мемфис е имало струпване на сгради, множество хора и множество коли. Тук я има тази по-изолирана обстановка, в която джукджойнтът е централната сграда в композицията. Сградата изглежда почти жива. Изкривява се, изглежда сякаш почти се разтяга нагоре. Можеш да почувстваш енергията от това какво се случва вътре. Можеш едва-едва да видиш цветове, които сякаш подскачат по стъклата на прозорците, но всичко е насочено към джукджойнта. Ако се загледаш, електрическият стълб отреща на улицата се е наклонил към сградата на джукджойнта. Има лека извивка в линията на покрива на джукджойнта, която се отразява в жиците на стълба и дори в облаците. Това е внимателно композирана картина. Има къща надолу по улицата, както и пристройка. Навсякъде я има тази извивка. Всичко се движи. Тази естествена свързаност придава на картината усещането за човечност. Прави я по-достъпна. Това е характеристика на вид живопис, известна като социален реализъм. Вертис Хейс е бил част от по-голяма общност художници, които участват в тази социално-реалистична тенденция в американското изкуство, като представят сцени на хора, активни в техните общности. Също и по-обикновени сцени, или жанрови сцени от различни общности в САЩ, особено в Юга, където е имало голям интерес да се показват селските райони като този. Под жанрови сцени имаме предвид сцени от всекидневието. Нито важни исторически събития, нито нещо специално за отбелязване, а просто нещата, които хората правят всеки ден. И тук виждаме много хора, които вършат всекидневните си занимания. Можеш да видиш всичко – от хората, които влизат и излизат от джукджойнта, до продавача на тамале (традиционно мексиканско ястие), кучето, което седи на ръба на композицията, мъжът с гащеризона, който е клиент и чака своето тамале да се приготви. Дори и мъжът със зеления костюм, който изглежда се е насочил към джукджойнта. По-нагоре по хълма виждаме мъж с жълти панталони да стои пред тази жена в бяло. Още по-нагоре по хълма можем да различим силует на друга фигура. Тази фигура отразява извивките на електрическия стълб и на къщата заедно с линията на покрива на джукджойнта. Имаме и мъжа с вдигнат крак върху калника на полицейската кола, който говори с двама полицаи. Не сме сигурни за какво може да е разговорът, нито дали се познават, или има проблем. Интересно е как полицейската кола е функционално противоположна на това, което се случва от лявата страна на пътя. Единствената форма, която е толкова мощна, колкото сградата, това е пътят. Почти като планина е. Можеш да забележиш, че пътят води към зрителя. Всичко клони надолу. Чудиш се дали някога ще бъде асфалтирано. Можеш да забележиш къде дъждът се е стичал по пътя и е ерозирал почвата. Това, според мен, наистина изразява икономическото пренебрежение към селските райони. Това е период, когато Съединените щати току-що са преживели Втората световна война, но също така е момент, когато Голямата депресия е все още пресен спомен. Не сме много сигурни кое време през деня може да е. Най-вероятно наближава вечерта, защото можеш да видиш как художникът набляга на крушката. Но с този лилав оттенък се чудиш дали не наближава буря, която скоро ще се извие. Но също така всичко в тази картина изглежда като поток, който се движи, който е жив. Нямаме идеално правилни ъгли в тази сграда. Всичко в небето изглежда се променя. Дори и в пътя, макар промяната да е по-бавна. Промяната на ерозията. Едно от нещата, което мисля наистина за интересно, е вниманието към табелите – към всекидневните неща, които някой ще види. Виждаме голяма табела за бира, но по-близо до нас забелязваме нещо, което може да бъде емайлирана табела, която рекламира бира. Виждаме кафенето на Мое. Имаме и малката синя табела, която уведомява, че тук има публичен телефон. Имаме всички тези чудесни детайли, които привличат нашето внимание и карат сцената да се усеща наистина автентична. (лека пиано музика)