Хесе, Неозаглавена творба (Скулптура с въже)

Намираме се в Музея на американското изкуство Уитни в Ню Йорк и гледаме късна творба на Ева Хесе. Тя е от 1970 г. и, подобно на много нейни скулптури, няма заглавие. – Това е въже, окачено в ъгъла на стаята. С различни размери и текстури, окачено на тавана, почти като хамак. – Когато тази скулптура била направена скоро преди смъртта на Хесе, през 1970 г., тя била само на 34 години. Скулптурата още висяла в студиото ѝ. – Част от значението на творбата е възможността това да се окачи по различни начини. Хесе оставила широко отворени възможности. – Това е въже, което тя преработила по множество начини. – Размотала го. – Да, остава намотано на някои места, на други нишките са размотани. – Въжето е било преработено, очевидно. Не е обикновено въже. – Да, било е потапяно в латекс – материал, който тя е използвала доста често. Латексът има невероятно качество – наподобява плът, леко прозрачен е и прилича на гума. Въжето, разбира се, е напълно гъвкаво, но с латексово покритие става малко по-твърдо. Въжето още запазва част от оригиналните си извивки, но, от друга страна, можем да го пренаредим. Изглежда ми сякаш това е било част от намерението на скулптурата, така че да съществува и физически, и концептуално. Скулптурата има своята оригинална форма и може да бъде пренаредено в друга, до някаква степен, макар не пълно. – Което ми прилича на радикална идея. Цялата идея на изкуството често е реализацията на намерението на твореца в творбата и самоизразяването, а когато някой може да промени формата му, да направи нещо различно с него, това, мисля, е радикална промяна в начина, по който възприемаме творбите на изкуството. – Помисли за творбите, които се правели по това време; творбите, на които тя давала отговор; хората, с които прекарвала времето си, хора като Доналд Джъд и други. Там имаш целенасоченост, която дава абсолютна, фиксирана форма, тежко механизирани индустриални материали, които не могат да бъдат променени по никакъв начин. – Трудно е да не свържеш някои от нещата тук с факта, че тя е жена и прави нещо, което е по-гъвкаво. Ако разгледаме търсенето на абстрактния експресионизъм, може би тук има антигероично движение, противопоставено на героизма на Джаксън Полък. – Който определено е цитиран тук – и то директно. – Напълно. – Очевидно критиките на изкуствоведите към Хесе ѝ дават тази целенасоченост. Тя повдига неудобните теми за значението да си жена и творец в една силно мъжка среда в света на изкуството в Ню Йорк през 60-е и 70-е години. Това силно ще въздейства върху по-късни творци като Кики Смит и други. Тя напълно брилянтно намира начини да представи физическото, тялото, по начин, който не е буквален, а метафоричен и интуитивен. – Човек има чувството, че това са черва, които са били извадени от тялото и манипулирани. Тук имаме усещане за вътрешности, които, мисля, е в съгласие с ангажираността на феминистките творци с тялото през 70-те. Със своите висящи линии и напомнянето на метода на рисуване на Полък, тук е създадена една много сложна творба. – Това е удивителна визуална мрежа.