Пелагос на Барбара Хепуърт

Стивън: Дойдохме в Музея Тейт, Великобритания, за да видим скулптурата от Барбара Хепуърт, наречена "Пелагос". Тя е била направена точно след края на Втората световна война. Бет: Пелагос означава открито море на гръцки и знаем, че Хепуърт се преместила в Корнуел точно преди началото на Втората световна война през 1939 г. А Корнуол е място, което е известно с красотата на срещата между сушата и морето. Стивън: Но това не е изображение на морето. Това не е пейзаж в какъвто и да било смисъл. Тя не се опитва да имитира нещо, което вижда. Не, това е формален експеримент с усещането, което човек може да изпита тук. Бет: Това е експеримент и, всъщност, тя го казва в известен цитат от този период. Тя казва: "В каква различна форма и същество се превръща човек, когато лежи на пясъка, а морето сякаш е почти над него, за разлика от момента, когато стои срещу вятъра върху висока скала, а морските птици се вият над него. И, отново, какъв контраст от формата, с която човек чувства себе си, когато се крие до огромните скали или лежи под слънцето върху покрити с трева каменисти форми, които изграждат двойната спирала на залива Пендур или залива Зенор." Тя говори за телесното преживяване на затвореното пространство, или на лежането на пясъка, или на стоенето прав срещу вятъра. Как човек превръща това в скулптура? Стивън: Скулптурите винаги са били свързани с човешкото тяло. Но тя търси нещо, което изглежда почти невъзможно. Как човек предава вътрешното усещане на езика на формата, масата и обема, текстурата и цвета? Бет: Когато мислим за това чрез скулптурата и мислим за скулптури, които възхваляват герои или битки, или древногръцки богове и богини, или мислим за скулптурите на светци и други религиозни фигури. Стивън: Какво е направила тя? Е, първо, тя резбова дърво, което е топъл материал, такъв, който седи добре в ръцете ни, такъв, който можем да си представим в ръцете си, който има текстура и богат цвят. Тя използвала кръгли форми, които дават усещането за подслон, за защита. И по мащаб скулптурата е малка, лична е. Широка е колкото раменете ни и е нещо, което можем да преживеем директно. Тя не е скулптура, поставяна на пиедестал. Бет: Дори в тази стъклена кутия, тя ме привлича с желанието да погаля гладкото дърво и, вероятно, още по-гладката вътрешност. Стивън: Която тя оцветила в светло синьо, така че да внесе чувство за хлад в контраст с топлината на екстериора. Изглежда все едно може да е камък, въпреки че е просто боядисано дърво. Бет: И после имаш струните, което е пълна противоположност на кръглите форми на дървото. Това са прави линии и са по-крехки. Стивън: Те въвеждат графичност, почти двуизмерна форма, в обема на скулптурата. Изглежда все едно огъват дървото върху самото него, все едно то е напълно гъвкаво. Бет: Напомня ни за раковина, черупка, която е органично създадена от живото същество в нея. Стивън: Или вълна, която е образувала гребен и бива задържана неподвижна от тези нишки. Задържана е неподвижна в този перфектен миг, в който ще се разбие. Скулптурата е толкова сложна. Докато я оглеждаш, не можеш да предвидиш какво те очаква. Бет: Колкото повече време прекарваш с нея, толкова по-добре забелязваш сложната и чувствителна връзка между тези извивки и спрямо дълбочината на самата скулптура. Стивън: Не мога да не се замисля как идеалните ѝ качества функционират като убежище в мига, в който е била създадена. Това е било през 1946 г., войната току-що е приключила, Великобритания била в руини, а все пак тя създава това идеално творение. Тя е живяла във времена, които често наричаме висок модернизъм. Ако се върнеш към историците от собствената ѝ ера, те рядко биха обсъждали обстоятелствата, които може да са помогнали за оформянето на тази творба. Например, краят на войната. Вместо това те биха се фокусирали върху традициите, които тя е нарушила – като една от тях била идеята, че скулптурата трябва да е плътен обем. Когато тя изработила скулптурата си, всъщност тя направила нещо напълно различно от всичко познато в скулптурирането. Един от другите проблеми, които се изтъкват, когато се говори за скулптурата на Барбара Хепуърт и други скулптури в Англия от същия период, хора като Хенри Мур, е идеята за верността към материалите. Тук отхвърляме методиката на скулптурирането от 19-и век за работа с восък или глина, отливането на бронз или създаването на мраморна скулптура, оформена от някой друг. Вместо това художничката взима блок дърво, което сама е избрала. Бет: И получаваш усещане за чувствителността на дървото, докато разглеждаш скулптурата и наблюдаваш тези великолепни заоблени форми. Стивън: Но скулптурата, която гледаме, е на повече от 70 години и понеже е органичен материал и е била пренасяна напред-назад, вече не е перфектна. Струните са леко отпуснати. Те не са толкова опънати, колкото вероятно някога са били. Има малки напуквания в дървения материал и можеш да видиш, че е пребоядисана. Външната част е тъмна, вътрешната е светла, което – само по себе си – е неочаквано. И въпреки че тя изглежда е пренебрегвала значимостта на цвета в скулптурата си в едно по-късно изявление, все пак си мисля за синия цвят на морето и цвета на сушата около морето в заливите на Корнуол, където тя е живяла.