Бейкън, Триптих - август 1972 г.

Намираме се в Тейт Модърн и гледаме Франсис Бейкън. Всъщност гледаме три негови платна. Това е едно произведение, но в три големи панела. Това е триптих. Това е заглавието. Когато кажем триптих, се сещам за олтарните изображения от Ренесанса или Средновековието с три панела, които са свързани, като това са духовни, религиозни сцена. Но сега сме в 20. век и използваме този формат и има нещо тъмно и духовно в тези изображения. Това са дълбоко лични картини и обектът не може да бъде по-близо до душата на художника. Можеш да видиш колко лични са. От двете страни тези фигури са изобразени много въздействащо. Картините изглеждат психологически, лични, емоционални и дълбоки по начина на изобразяване на човешкото тяло. Кажи ми какъв е личният аспект. В тези пестеливи изображения виждаме избражението на Джордж Дайер вляво. Това е любовникът на Франсис Бейкън, който наскоро се е самоубил. Всъщност тази картина се приема като част от поредица от тъмни картини, които са хроника на отношението му към това събитие. Автопортрет на художника също присъства. А в средата имаме съставно създание. Можеш да различиш двете тела, правещи бурна любов. Историците обикновено правят препратки към английския фотограф Мейбридж, който изобретил строб осветлението и за пръв път използвал фотографията за улавяне на животни и хора в действие. Създал известна серия борци, от които е почерпено вдъхновение тук. Но, разбира се, научният контекст е напълно трансформиран в личен контекст. В изображението на Дайер има усещане за идеща смърт. Съществува усещане за разлагаща се плът. При Бейкън има усещане за топяща се плът, за плът, която бива разядена. Всъщност, в торса му, черният фон е панел отзад, който сякаш се премества напред и превзема тялото на фигурата. В същото време това лице носи нещо много преходно. Очите са затворени, главата е леко наклонена, все едно фигурата някак нахвърля тялото, докато тялото бива изяждано. Интересно е, че употреби думата разтапяне. Можем да видим, че сянката, която сякаш хвърля той, изглежда почти като локва плът долу вдясно по някакъв ужасен начин. Локвата е розова, в цвят на плът, а самото тяло е погълнато от тази чернота. Също мисля, че той има някаква деменция. Изглежда сякаш се изсипва от него. Има истинско напрежение между повърхността и илюзията за дълбочина на тялото. Изобразеното пространство, вместо да е концептуално, се превръща в красива метафора. Цялата серия картини някак изолира тези фигури в едно много оскъдно, абстрактно пространство. Това създава неудобна, напрегната връзка. От друга страна, двата панела отстрани, въпреки че са плоски, носят усещане за пространство чрез диагоналната права пред тях и централния панел, който е най-абстрактен, що се отнася до пространството, понеже няма диагонална права. Не можем да открием дълбочина. Сякаш средното пространство, където двете фигури са съчетани, е мястото, където той се свързва с любимия си в пространство отвъд физическия свят и това е най-абстрактното пространство. Докато в другите два панела имаме концептуално, преходно, равно пространство, което е в конфликт с триизмерните органични форми на фигурите. Но и прочитам нещо друго в диагонала в десния и в левия панел. Въпреки че висят на плоска стена, те са като на панти и всъщност са извити спрямо нас по отношение на ъгъла в долния им край. Така би се разгънал традиционният триптих. Да, точно. В мацванията с четката е била вложена огромна енергия. Виждам това в композицията, в напрежението между фигурите, сексуално или насилствено, или и двете. Да, и, всъщност, има големи, широки мазки с бяла боя. Това е интересно в друг смисъл, понеже Бейкън, въпреки че работи във Великобритания, е от поколението на абстрактните експресионисти. Бейкън, за разлика от американците, запазва личното пространство на фигурата. Това са абстрактни форми с остри ръбове, но въпреки това силно напомнят абстрактния експресионизъм. И двете отговарят на подобен вид екзистенциални проблеми, които са свързани с изолацията на фигурата, със значението на фигурата. Трудно е да разберем и прочетем тези картини. Трябва време да се справим с тях. От друга страна, имаме присъствие на нещо, което можем да разпознаем, особено човешката фигура, което ни помага. Има нещо изключително в това да вземеш човешка фигура, да я нарисуваш толкова красиво, а после да я нападнеш, да я разрежеш, да я разтопиш, да я направиш толкова гротескна. Мисля, че това прави картините толкова сложни.