Митове за Сътворението и форми на боговете в Древен Египет

Митичният свят на древните египтяни, изпълнен с творчески образи, е силно вдъхновен от природния свят, който ги заобикаля. Божественият свят и историите за съществата, които го населяват, продължават да се развиват в на египетската история. С течение на времето тези митове създават сложна картина от смисъл и значение, често представяйки многослойни, привидно противоречиви гледни точки, които съществуват едновременно без видими конфликти помежду си.

По същия начин представата за времето в Древен Египет е доста променлива – смята се, че то се движи с различни скорости за определени същества и региони на Космоса и се разглежда като едновременно линейно и циклично. Очевидно отделните египтяни имат линейно време – живеят живота си от раждането до смъртта, но те също са познавали цикличното време, представено в природата чрез слънчевите цикли, ежегодните наводнения и повтарящите се астрономически модели. Те вярват, че продължаващият цикъл на разпад, смърт и прераждане е това, което осигурява вечната постоянност на стабилната вселена и ѝ позволява да процъфтява. Съвсем подходящо уроборосът — изображението на змия, изяждаща собствената си опашка, което е мощен символ на регенерацията — произхожда от Египет.

народи от района на Нил, подобно на много други ранни популации, почитат силите на природния свят, както одушевени, така и неодушевени. Докато някои божества, като бога на слънцето Ра, са свързани с неодушевени природни явления, повечето от първите ясни примери за божества са свързани с животни. Боговете соколи и богините на едрия рогат добитък са сред най-ранните и е възможно да са се развили в контекста на отглеждането на добитък през Неолита.

Още по време на (ок. 3100 – 2686 г. пр. н. е.) има значителни доказателства за съществуването на много божества, които са представени в човешки, животински или хибридни форми (обикновено с човешки тела и животински глави). Върху предмети, открити в царски гробници от периода, се описват култови предмети (статуи на богове) в местни светилища, които са били почитани от царете. Възможно това да са записи на действителни посещения на владетеля в различни части на страната, за да се свърже с тези божества. Посвещаването на такива култови образи и участието в посветените на тях ритуали от царя е едно от най-важните царски задължения. Около 3000 г. пр.н.е., когато Египет е обединен под властта на един владетел, тези различни местни божества изглежда са били организирани в и създадените връзки между тях е възможно да са предизвикали различни митични истории.

Има големи предизвикателства в изучаването на египетската митология. Не на последно място са големите пропуски в нашите знания, дължащи се на проблеми със съхранението. Най-пълните записи, които са достигнали до нас, са текстове от по-късни периоди, в които често са записани подробни истории, които представят привидно противоречиви разкази. Например, има разнообразни и допълващи се митове за Сътворението и космогонии (истории за произхода на Вселената), които се припокриват, за да представят различни аспекти на египетското разбиране за това как са се появили светът и боговете. Според възгледите на древните египтяни има седем етапа в митичната времева линия на света:

В различни времена и на различни места различни божества са били идентифицирани с бога-създател, който се е появил от първичните води, за да постави началото и да разграничи обектите на Космоса. Сред тях са Ра, Атум, Хнум, Птах, Хатор и Изида. Тези безброй версии на процеса на създаване са били свързани с култови центрове и популяризирани от тях, като всеки от тях подчертавал ролята на своето божество-покровител в процеса.

Трите основни варианта на египетската история за сътворението днес обикновено се свързват с култовите места, където тези варианти са били най-силно популяризирани: Хермополис (Кхемну), Хелиополис (Иуну) и Мемфис (Инеб-хедж).

Въпреки че се различават в детайлите и се фокусират върху първенството на собствените си местни божества, всички тези истории за сътворението са доста сходни в подхода си. Във всички тях хаотичната, аморфна водна маса от потенциалност е поставена под контрол чрез установяването на маат и ѝ е придадена форма чрез волята на създател. Появяват се много вариации на тези теми, всяка от които се вписва в основните рамки – въздигащият се бог на слънцето понякога се изобразява като сокол, бръмбар скарабей или дете (наред с други проявления) – но всички се материализират от хълм и/или първични води. Разбирането на тези припокриващи се митове за сътворението и признаването на факта, че те са съществували едновременно без очевиден конфликт, загатва за сложността на митологичния свят на Древен Египет.

Хермополитният (с център Хермопол) възглед представя визия за сътворението като хълм от пръст, изплувал от първичните води на хаоса. От този хълм израства лотосов цвят, отваря се и разкрива новородения бог на слънцето, който донася светлина в космоса и поставя началото на сътворението. Смята се, че в първичните води има четири двойки мъжки и женски божества, известни като Огдоад („група от осем”), които представляват елементите на Космоса преди сътворението. Често представяни с глави на жаби и змии, тези същества се свързват с първичния потоп. До появата на първата светлина тези същества се разглеждат като инертни, съдържащи потенциала за сътворение, но се „активират“ чак когато младото слънце излиза от лотоса. Имената на тези божества, които са се считали за „майки“ и „бащи“ на бога на слънцето, са мъжки и женски версии на елементите: Вода (Нун и Нунет), Безкрайност (Хех и Хаухет), Тъмнина (Кек и Каукет). ) и Скритост (Амун и Амаунет).

Богът на слънцето играе основна роля в хелиополитната теология за сътворението. В тази религиозна система сътворението е извършено от група божества, наричани Голямата Енеада. Тази „група от девет“ се състои от бога на слънцето, под формата на Атум, и предица от осем потомци. В тази история Атум вече е съществувал в първичните води (понякога се казва, че е бил „в своето яйце“) и се е появил сам, за да започне сътворението. За Атум се казва, че е „този, който се е появил сам“ и след това той създава първите си двама потомци, Шу (въздух) и Тефнут (влага) от телесните си течности. След това Шу и Тефнут създават следващата двойка богове, Геб (земя) и Нут (небе), осигурявайки физическата рамка на света. След това Геб и Нут създават боговете Озирис и Изида, както и Сет и Нефтида. Тези двойки в известен смисъл представляват плодородната долина на Нил (Озирис и Изида) и пустинята, която я заобикаля (Сет и Нефтида), с което завършва първичните елементи на египетския космос. Тъй като всички тези божества се разглеждат като разширения и произлизащи от бога на слънцето, той обикновено е изобразяван като владетел на боговете.

Мемфиската теология е записана върху важен артефакт, сега известен като камъка Шабака. Тази черна базалтова стела първоначално е била поставена в древния храм на Птах в Мемфис и съхранява единственото оцеляло копие на този религиозен текст. Според надписа, който е силно повреден, текстът на стелите е копиран от древен прояден от червеи папирус, който фараонът Шабака наредил да бъде преписан, за да се запази (тази история обаче е спорна). Текстът съдържа препратки към хелиополитния разказ, но след това твърди, че богът на Мемфис, хтонният Птах, предхожда бога на слънцето и създава Атум. Птах е разглеждан като „великия творец“. Текстът загатва, че сътворението е извършено чрез неговата съзнателна воля и рационална мисъл – формата на земята е описана като създадена чрез творческата му реч.

Тези вариации на основните митични елементи може да са резултат от опити за включване на божества, появили се по различно време и на различни места в съществуваща рамка от истории за сътворението.

Египетската дума, която съвременните учени превеждат като „бог“, е netjer, която се изписва с йероглифи като увит прът със знаме на върха – символ на божествено присъствие, което датира от прединастически времена. Въпреки това е ясно, че този термин обхваща не само това, което бихме считали за богове, но и обожествявани хора, други видове свръхестествени същества и дори чудовища на хаоса (като голямата змия Апофис, която е главният враг на бога на слънцето Ра). Духовете на починалите (акху), демоноподобни обитатели на подземния свят и същества, наречени бау, които са проявления на боговете, които служат като техни пратеници, също са провокирали страх и почитание.

Боговете приемат различни физически форми: антропоморфни (човешки), зооморфни (животински), хибридни (с глава на човек или животно и тяло от противоположния тип) и съставни (в които характеристиките на различни божества са обединени в една форма ). Много божества са с променливо представяне. Постоянната форма за някое божество е нещо доста необичайно – понякога само името ясно уточнява кое божество е представено. Бог Тот, например, често е изобразяван с човешко тяло и глава на ибис, но може да бъде представен и в изцяло животинска форма като ибис или като павиан.

Малко божества са представяни и в трите основни начина на изобразяване, но има изключения, като богинята Хатор, която може да бъде изобразена изцяло като човек, изцяло като говедо или като жена с кравешка глава. Трябва да имаме предвид, че тези изображения не са показвали начина, по който боговете всъщност са изглеждали според египетската концепция. По-скоро те са визуализации на характеристиките на божествата, осигуряващи физически форми, които позволяват взаимодействие с боговете.

Има и много други видове групи от божества, особено триади. Тези групи баща-майка-дете, като тиванската триада на Амон, Мут и Хонсу, се разглеждат колективно в определени контексти, но всеки от тях все пак запазва своята индивидуалност. По-скоро различна е практиката, известна като синкретизъм, при която различни божества се сливат в едно тяло. Това изглежда е било усилие да се реши проблемът със смесването на боговете, когато различни божества изпълняват роли, които са предимно функции на друго. Често това са комбинации от подобни божества или различни аспекти на един и същи бог, като Атум-Кепри, който съчетава проявленията на бога на слънцето като здрач и зора. Други примери обединяват божества от много различно естество, като Амон-Ра, при което „скритият“ (споменат по-горе) е комбиниран с видимата сила на слънцето, за да се създаде „Царят на боговете“.

Египетските божества не са статични същества. Озирис, един от най-важните им богове, всъщност умира (въпреки че текстовете никога не казват директно това, те се отнасят за това, че е бил разчленен, мумифициран и погребан) и след това е трансформиран в Господаря на подземния свят. Други, като бога на слънцето Ра, имат цикли – смята се, че Ра достига своя зенит по обяд (като Харахти), остарява в края на деня (като Атум), „умира“ през нощта, сливайки се с Озирис в дълбините от долния свят, за да извърши регенерация, и след това да възкръсне отново със зората (като Hепри). Според египетския възглед животът води до смърт, а след това смъртта се появява отново като нов живот. Този цикъл се прилага както за хората, така и за боговете, позволявайки им да станат млади отново с неизменна във вечността еднаквост.

Древнте египтяни вярвали, че в края на времето цялото разнообразие на космоса, включително боговете, ще се върне към недиференцираното състояние от времето преди сътворението, като всичко ще се слее обратно в първичните води на потенциала.