Унищожение, памет и монументи: Многото животи на Партенона

Партенонът, който се вижда днес на върха на Акропола, изглежда като вечен паметник – сякаш без прекъсване е предаван през поколенията от момента на създаването си преди около две хилядолетия и половина, до днес. Но това не е така. Всъщност Партенонът има богата и сложна поредица от животи, които значително повлияват както на това, което е оцеляло, така и на начина, по който осмисляме останките.

Изумително е да се изследват древните животи на Партенона: неговият произход след разграбването на Акропола от персийците през 490 г. пр.н.е.; неговите натрупвания през елинистическата и римската епоха; и неговата трансформация, когато Римската империя приема християнството. Защо е създадена сградата и как е възприемана от първите ѝ наблюдатели? Как се променят значенията му с времето? И защо той остава толкова важен, дори през Късната Античност, че е превърнат от политеистичен храм в християнска църква?

Изследването на многобройните животи на Партенона може да ни разкаже много за начина, по който разбираме (или не разбираме) този известен древен монумент. Също така е от значение за по-широките дебати относно [паметниците и културното наследство] (https://smarthistory.org/who-owns-the-parthenon-sculptures/). През последните години имаше многократни призиви за събаряне или премахване на спорни паметници, например [статуи на генерали от Конфедерацията в южната част на САЩ](https://smarthistory.org/monument-avenue-and-the-lost- cause/). Докато тези призиви бяха осъдени от някои като неисторически, примерът на Партенона предлага различна гледна точка. Той ни показва, че паметниците, макар да изглеждат постоянни, всъщност често се променят. Тяхното естествено състояние е това на адаптацията, трансформацията и дори на унищожението.

Партенонът, който виждаме днес, не е създаден

ex novo

(латинска фраза, която означава „от начало“). Всъщност той е последният паметник от поредица монументи, с може би до три архаични предшественика. Предпоследната творба в тази поредица е мраморна сграда, почти идентична по мащаб и на същото място като по-късния Партенон, започнат след Първата персийска война.

Във войната в периода 492 – 490 г. пр. н. е. Атина играе централна роля в победата над персите. Следователно не е изненадващо, че десет години по-късно, когато персите се завръщат в Гърция, те се отправят към Атина, нито че когато превземат града, те го разграбват с особена ярост. При грабежите те обръщат специално внимание на цитаделата на Атина – Акропола. Персите не само плячкосват богатите светилища на върха, но и изгарят сгради, преобръщат статуи и разбиват глинени съдове.

Когато атиняните се завръщат при руините на своя град, те са изправени пред въпроса какво да правят с осквернените си светилища. Те трябва да обмислят не само как да отбележат унищожението, което са претърпели, но и как чрез нови строежи да отпразнуват евентуалната си победа в Персийските войни.

Атиняните не успяват веднага да намерят решение на предизвикателството. През следващите тридесет години те експериментират с различни стратегии, с помощта на които да се примирят с историята си. Те оставят самите храмове в руини, въпреки факта, че Акрополът продължава да бъде действащо светилище. Обаче възстановяват стените на цитаделата, като включват в тях някои повредени от пожар материали от разрушените храмове. Те също така създават нова, по-равна повърхност на Акропола чрез терасиране. В същото време заравят всички скулптури, повредени по време на персийската атака. Тези действия, най-вероятно започнали непосредствено след разрушенията, са единствените големи промени в Акропола за повече от тридесет години.

В средата на пети век пр. н. е. атиняните решават най-накрая да построят наново Акропола. На мястото на големия мраморен храм, опожарен от персите, те построяват нов – това е Партенонът, който познаваме днес. Те го поставят върху основите на по-ранната сграда, само с няколко малки промени. Също така използват повторно в изграждането му всеки блок от Стария Партенон, който не е повреден от пожара. Чрез рециклирането на материали атиняните спестяват време и разходи, може би до една четвърт от разноските по строителството.

В същото време повторното им използване има предимства отвъд чисто прагматичните. Докато възстановяват руините на повредения храм и използват повторно неговите блокове, атиняните могат да си представят, че по-старият Партенон се преражда по-голям и по-впечатляващ, но все още тясно свързан с по-ранното светилище.

Докато архитектурата на Партенона прави директни препратки към миналото чрез повторна употреба на материали, то скулптурите на сградата правят това по-скрито, преразказвайки историята на Персийските войни чрез митове. Този преразказ е най-ясен в метопите, които са украсявали екстериора на храма. Върху тези метопи са били изобразени митове като съревнованието между хора и кентаври, което преразказва Персийските войни като битка между доброто и злото, цивилизацията и варварството.

Метопите обаче не описват тази битка като лесна победа. Вместо това те изобразяват силите на цивилизацията затруднени, а понякога и победени – ранени мъже, борещи се, дори смазани от кентаврите варвари. По този начин скулптурите на Партенона позволяват на атиняните да признаят както първоначалното си поражение, така и последващата си победа в Персийските войни, дистанцирайки и селективно трансформирайки историята чрез мита.

Така дори в това, което обикновено може да се приеме като момент на възникване на Партенона, можем да видим началото на многобройните му животи и променящото му се значение във времето. Оставен в руини от 480 до 447 г. пр. н. е., той е паметник, пряко свързан с опустошителното разграбване на Акропола в началото на Втората персийска война. Тъй като Партенонът е възстановен през следващите петнадесет години, той се превръща в паметник, който отбелязва успешния край на тази война, дори и да признава случилите се страдания. Тази трансформация в значението предвещава предстоящи други такива, както по-нюансирани, така и по-радикални.

През Елинистическата епоха, ако не и преди това, Партенонът вече е придобил каноничен статут, възприеман като авторитетен паметник по начин, подобен на този днес. Но Партенонът не е недосегаем. Именно поради своя авторитетен статут, той е адаптиран, особено от онези, които се стремят да се представят като наследници на величието на Атина.

Партенонът е променян от поредица амбициозни монарси, както елинистически, така и римски. Тяхната цел е да приближат паметника, закотвен в каноничното минало, към съвременността. Те правят това най-вече като приравняват по-късни победи с вече легендарните битки на Атина срещу персите.

Първият от тези амбициозни монарси e македонският цар Александър Велики. Докато се стреми да завладее Ахеменидската империя, твърдейки, че го прави като едно

casus belli

заради персийското унищожаване на гръцки светилища сто и петдесет години по-рано, Александър използва много добре Партенона за пропаганда. След първата си голяма победа над персите през 334 г. пр. н.е. македонският цар изпраща в Атина триста брони и оръжия, взети от враговете му. Вероятно насърчени от Александър, атиняните ги използват за украса на Партенона. Все още има бледи следи от щитовете, някога стояли на видно място точно под метопите от външната страна на храма. Претопени са отдавна, поради съдържанието на ценен метал, но вероятно щитовете били ясно различим спомен от победата на Александър, а също и публичен символ на подчинението на Атина под неговото управление.

Около два века по-късно друг елинистически монарх поставя по-голямо и по-амбициозно в художествено отношение посвещение върху Акропола. Издигнат точно на юг от Партенона, паметникът отбелязва победата на пергамските крале над галите през 241 г. пр.н.е. Той също така предполага, че този неотдавнашен успех е еквивалентен на по-ранни митологични и исторически победи, с монументални скулптури, които съпоставят битките галите с тези между богове и гиганти, хора и амазонки, гърци и перси. Подобно на щитовете от Александър, монументът от Пергам използва добре разположението си на Акропола. Посвещението подчертава връзките между могъщите нови монарси от елинистическата епоха и почитания град-държава Атина, отдавайки почит на историята на Атина, като същевременно присвоява тази история за нови цели.

Последната владетелска намеса в Партенона се случва по времето на римския император Нерон. Това е надпис на източната фасада на Партенона, изписан с големи бронзови букви между щитовете на Александър. Надписът отбелязва гласуването на Атина в полза на римския владетел. Вероятно бил поставен в началото на 60-те години от н.е., а впоследствие свален след убийството на Нерон през 68 г. Надписът почита Нерон, като го свързва с Атина и с Александър Велики, който е бил идол за младия император-гръкофил (обичащ Древна Гърция). Премахването на надписа има друго послание. То е умишлено и много публично изтриване на противоречивия владетел от историята. В това отношение надписът на Нерон (и премахването му) е може би най-поразителното пренаписване на историята на Партенона, поне до християнската епоха.

Докато разглеждаме елинистическите и римските адаптации на Партенона, е лесно да си помислим, че те са чисто оскверняване – присвояване на религиозен паметник за политически и пропагандни цели. Бързото премахване на надписа на Нерон подкрепя това разбиране, поне що се отнася до визуално агресивните стратегии на римския император. В същото време промените от елинистическата и римската епоха също са свидетелство за продължаващата жизненост на светилището. Поради престижа на Партенона, значимите монарси се стремят да демонстрират визуално претенциите си за власт върху един вече много стар паметник, на над четири века по времето на Нерон. Променяйки храма и актуализирайки значенията му, те го запазват млад.

През Античността най-радикалната и абсолютна трансформация на Партенона идва, когато в Римската империя се налага християнството. Именно тогава храмът на Атина Партенос е превърнат в раннохристиянска църква, посветена на Богородица. Както при възстановяването на Партенона в средата на пети век пр. н. е., решението да се постави християнска църква на мястото на храма на Атина е не само прагматично, но и програмно.

Превръщайки политеистичното светилище в пространство за християнско поклонение, се дава ясен пример за победата на християнството над езическата религия. В същото време така на практика се премахва, чрез преизползване, важен и дълготраен център на политеистичен култ. Това премахване и преизползване е характерна стратегия, използвана от християните в цялата Римска империя – от Турция през Египет до германската граница. На всички тези места то е част от често насилствения, но все пак признат от управниците на империята преход от политеизъм към християнство.

Християнската трансформация на Партенона включва значително адаптиране на неговата архитектура. Християните се нуждаят от голямо вътрешно пространство за събиране, за разлика от политеистите, чиито най-важни церемонии се провеждат на отделен олтар на открито. За да преустроят сградата, християните реновират вътрешната целла на Партенона. Те я отделят от външната му колонада, добавят апсида, която пробива колоните в източния край, и премахват от интериора статуята на Атина Партенос, която е raison d’étre (причината за съществуване) на политеистичния храм.

Други скулптури от Партенона имат сходна съдба след намесата на християните. Повечето от метопите, най-ниските и най-видими от скулптурите на Партенона, са отрязани, което ги прави трудни за тълкуване или използване като фокус на политеистичен култ. Само южните метопи с кентаврите са пощадени, може би защото гледат към ръба на Акропола и поради това не се виждат лесно.

За разлика от това, фризът (скрит между външната и вътрешната колонада) е оставен почти изцяло непокътнат, както и високите фронтони. Различното третиране на различните скулптури на Партенона предполага преговори между традиционалистите и по-ревностните от тогавашните християни. Политеистите може би са пожертвали сравнително малките и очевидно митологични метопи, за да запазят по-големите скулптури с по-добро качество на друго място върху паметника. Разглеждайки фриза, дълъг около сто и шестдесет метра и почти идеално запазен, изглежда, че политеистите са сключили добра сделка.

В древния свят и извън него Партенонът имал много разнолики животи. Вместо да ги игнорираме, е полезно да признаем тези животи като принос към изключителната продължаваща жизненост на сградата. В същото време може да се отбележи, че биографията на Партенона (макар и достъпна за специалистите) е категорично заличена от начина, по който е представен сега. Когато съпоставим сегашното му състояние с първите снимки, направени в средата на 19. век, можем да видим колко много неща са премахнати умишлено: франкска кула до входа на Акропола, османски купол, светски жилища.

В сегашния си вид Акрополът е възвърнат в състояние, което наподобява неговия първоначален класически вид, без реконструирани паметници, датиращи по-късно от края на 5. век пр.н.е. Това се усеща като загуба: закъсняло усилие да се възстанови подбрана и одобрена версия на миналото и да се изтрият следите от една по-трудна и сложна история. Партенонът стои като пример, а може би и като предупреждение за настоящия ни исторически момент.

Jeffrey Hurwit, The Athenian Acropolis: History, mythology, and archaeology from the Neolithic era to the present (Cambridge: Cambridge University Press, 1999)

Rachel Kousser, "Destruction and memory on the Athenian Acropolis," Art Bulletin 91, no. 3 (2009): pp. 263–82

R. R. Smith, "Defacing the gods at Aphrodisias." In Historical and Religious Memory in the Ancient World, edited by R. R. R. Smith and B. Dignas (Oxford: Clarendon Press, 202), pp. 282–326