Ричард Сера, Наклонена дъга

Представи си, че вървиш покрай скулптура на градски площад – може да видиш бронзова статуя на генерал от Гражданската война, качен на кон от 19-и век или мраморна статуя на гръцката богиня на победата върху висок пиедестал. Вероятно вдигаш поглед към творбата, докато минаваш покрай нея. Или вероятно дори не я забелязваш, тъй като е просто една от многото градски скулптури, които почитат герои от миналото.

Ричард Сера искал хората, които минават покрай статуите, да имат много по-различна връзка с публичните скулптури. Неговата скулптура Наклонена дъга от 1981 г. била висока 12 фута, широка 120 фута и тежала 15 тона, като се състояла от стоманена плоча, която пресичала Федералния площад в Долен Манхатън. Вместо да се фокусира върху визуалното преживяване на скулптурата – гледайки я от разстояние – Сера искал минувачите да изживеят скулптурата по един физически начин. По думите му дългият, извит метален "лист" би "обгърнал хората, които минават по площада, с обема си", променяйки представата им за пространството, докато се движат покрай околните правителствени сгради.

Сера споделял този интерес с много от своите колеги от средите на минималистичното изкуство като Дан Флавин и Робърт Морис, които търсели начин да ангажират пространството около скулптурите си. Творците-минималисти приемали публиката си като състояща се от движещи се същества с променящи се перспективи, а не статични наблюдатели. Например Наклонена дъга може да изглежда като лирична крива от няколко гледни точки и като наложена бариера от други.

Скулптурата била финансирана от Администрацията по обществени услуги на САЩ като част от програмата "Изкуство в архитектурата", която финансирала широкомащабни постоянни творби за новите правителствени сгради. Но творбата на Сера нямало да бъде постоянна.

Сера приемал публичното изкуство за начин да се изложат на показ и критикуват околните публични пространства, не да се разкрасяват. Този подход направил Наклонената дъга мишена за критика от самия миг на инсталирането ѝ през 1981 г. Художественият критик на The New York Times Грейс Глюк я нарекла "отвратително, грозно творение, което може би е най-грозната творба на външното изкуство в града."[1]Служители на два правителствени отдела, които се намирали на Федералния площад, събрали 1300 подписа, изискващи премахването на скулптурата. Но тази критика не била много влиятелна до момента, в който Уилям Даймънд станал администратор на службата през 1984 г. и приел каузата като своя. Даймънд организирал публичен форум във връзка с Наклонена дъга, по време на който 180 работници на Федералния площад, художествени критици, творци, куратори и други загрижени лица изразили мненията си относно скулптурата.

Друг критик на New York Times, Майкър Беренсън, писал "Наклонената дъга е предизвикателна. Но също е нежна, тиха и лична." [2]Поддръжниците на скулптурата твърдели, че премахването на скулптурата по молба на неколцина би нарушило правата на Сера на свобода на словото съгласно Първата поправка и, следователно, не съответства на американските ценности. Някои твърдели, че сложните творби на изкуството често стават шедьоври само след начални противоречия (например Олимпия на Мане).

Сера и поддръжниците му също твърдели, че творбата била специфична за конкретното място – че е проектирана специално за пространството на Федералния площад. Понеже Наклонената дъга взаимодействала с околната си среда, не можела просто да бъде преместена на друго място, както при други скулптури. Премахването на скулптурата от Федералния площад би я разрушило.

Опонентите на Наклонена дъга смятали, че не е имало достатъчно консултации с общността. И да, Администрацията променила политиката си през 1988 г., така че да се въведе по-голяма ангажираност на общността с всяка нова скулптура. Освен това те смятали, че скулптурата ще е още една ръждясала грозотия в Ню Йорк. Някои твърдели, че скулптурата "привличала" графити и плъхове. Други смятали, че скулптурата компроментирала сигурността и наблюдението на площада, което прави околните сгради по-уязвими за терористични нападения.

Много от тези, които защитавали Наклонена дъга, смятали, че Даймънд и останалите от журито са взели решение за премахване на скулптурата още преди началото на общественото обсъждане. И наистина, въпреки факта, че 122 души защитили Наклонена дъга, а само 58 били срещу нея, журито гласувало да премахне скулптурата. Но на обсъждането станали очевидни по-големите проблеми, свързани с публиката на общественото изкуство. Коя всъщност била публиката на тази скулптура? Дали това били 180-те загрижени художествени критици и бюрократи, които посетили обсъждането? Или 10-те хиляди души, които работели на Федералния площад? Или всички граждани на Ню Йорк? Или дори всички американци?

Сера повдигнал обвинения срещу администрацията, като твърдял, че имало нарушения на договора му, авторските му права и правото му на свобода на словото. Съдът установил, че правителството притежава скулптурата и, следователно, може да прави с нея каквото си реши. През 1989 г. скулптурата била премахната на части и поставена в склад за неопределено време.

Не особено дълго след премахването на Наклонена дъга, администрацията сключва договор с архитекта по озеленяването Марта Шварц да преобрази площада. Нейният дизайн включвал подобни на хълмове храсти и дълги, извити скамейки. Поддръжниците казвали, че това възстановявало "експлоатационната стойност" на пространството, като позволявало на офис работниците да се наслаждават на обяда си на площада, докато опонентите казвали, че това превръщало площада в обикновено парково пространство, на което му липсвали драмата и артистичността на творбата на Сера.

Трябва ли публичното изкуство да е практично? Провокативно? Красиво? Безочливо? Коя е публиката на публичното изкуство? Кой има думата в процеса на избор на проект за нови творчески дизайни? Историята на Наклонена дъга подклажда тези дебати.

Есе от Миа Дош

[1] Grace Glueck, "An Outdoor Sculpture Safari Around New York," The New York Times, 
August 7, 1981.
[2] Michael Brenson, "Art View: The Case in Favor of a Controversial Sculpture," The New York Times, May 19, 1985.

Допълнителни ресурси: