Уолтър де Мария, Полето на светкавиците

Иронично, но първата земна творба, с която се срещнах, беше в сърцето на град Ню Йорк. Минах покрай метрото и пеша отидох до 141 Уустър Стрийт в Сохо. Изкачих се по тесни стълбички и се обърнах, а там видях творба на изкуството, която се различаваше от всичко, виждано дотогава: галерия, пълна с пръст. Екскурзоводът ми каза, че пространството е 3600 квадратни фута, почвата е дълбока 22 инча, а теглото на този природен материал е 280 000 фунта. Не можех да се разходя по нея, но можех да помириша въздуха, ухаещ на почва, и да усетя влажността, която придаваше на почвата тъмен, богат кафеникав цвят. Отделих доста време да вдишвам дълбоко и да разглеждам целенасочено, преди да се обърна и да се насоча отново към градските улици.

Земната стая в Ню Йорк (1977 г.) е завладяващо въведение в творчеството на Уолтър де Мария. Като творец на земни творби или земно изкуство, той твори преживявания с и в природата, които наглед са обикновени, но често надминават тези граници. Като творбите на негови събратя в областта на земното изкуство – Спиралния кей на Робърт Смитсън, Слънчевите тунели на Нанси Холт и Двоен негатив на Майкъл Хайзер, ако трябва да посочим няколко примера – те също са концептуални и са предизвикателство към идеята, че изкуството е стока, която може лесно да бъде купена и продадена.

Като част от постминималистичното поколение на 60-те и 70-те години на 20-и век, тези творци се фокусирали върху процеса и нетрадиционните материали, докато критикували комерсиализма на света на изкуството в Ню Йорк. Да видя Земната стая мен лично ме накара да искам да напусна града и да пътувам, за да видя как творбите на де Мария функционират в американския пейзаж, вместо в антропологичната среда на долен Манхатън. Следващата ми спирка щеше да бъде най-голямата и най-известна земна творба на де Мария, Полето на мълниите в Ню Мексико.

Поклонническото ми пътуване към Полето на мълниите определено беше по-трудоемко и времеемко. Най-близкият град е Квемадо, на около два и половина часа югозападно от Албъкърки. Пътуването с кола минава през високата пустиня на Ню Мексико. Областта е равнинна, но красива. Лятната сутрин беше хладна и слънчева и аз и приятелите ми се срещнахме с екскурзовода си в офиса на Фондация Дия, почти празна сграда в много сънлив град. Подписахме се в книгата за гости и с нетърпение се качихме в големия, прашен джип, който щеше да ни отведе до целта ни. Трудно беше да следим маршрута, тъй като много от пътищата нито бяха асфалтирани, нито бяха отбелязани на картата. Трудно ми беше да следя времето, тъй като се оглеждах за гърмящи змии, броях добитъка и търсех признаци за инсталацията на де Мария.

Сякаш само миг по-късно, но вероятно е било повече от час, спряхме край голямо поле с метални стълбове, които изглеждаха като елегантни стълбове за улично осветление. Разтоварихме багажа си и се настанихме на мястото, където щяхме да прекараме вечерта, скромна дървена хижа с печка на пелети за отопление и тиган чили енчилади в хладилника за вечеря. Намерихме папка в хижата, която съдържаше основната информация за изследванията и инженерните проучвания, които са били необходими за проекта, и която описваше много от изключително важните физически свойства. Полето е една миля на един километър и 400-те стълба варират на височина от 15 фута до 26 фута и 9 инча, но понеже наглед равния терен всъщност е доста неравномерен, върховете им са толкова равни едни с други, че можеш да поставиш лист стъкло върху тях. Били са нужни около 38 000 фунта неръждаема стомана, за да се направят стълбовете, и ако ги подредиш по права линия, те ще заемат разстояние от над миля и половина. От верандата можехме да видим как много от стълбовете блестят под лъчите на следобедното слънце, но някои от отдалечените стълбове трудно можеха да бъдат забелязани. Прекарахме останалата част от деня в обикаляне из полето, в опити да се изгубим и в търсене на пътя обратно.

Когато обявил проекта Полето на мълниите в априлското издание на Artforum от 1980 г., де Мария обяснил: "Невидимото е реално" и "Изолацията е същността на земното изкуство." Това са твърденията, които ни владееха, докато проучвахме тази творба на изкуството. Максималният брой посетители в даден момент е шестима и е лесно да се отдалечиш толкова много, че да не можеш да видиш спътниците си. При здрач се озовах в далечния край на полето, обърнах се да погледна назад към стоманеносивите стълбове и хижата, но вместо да видя приятелите си, видях вилорога антилопа. При изгрев пихме кафе и наблюдавахме как стълбовете отразяват розово-синьото сутрешно небе. В средата на деня много от стълбовете сякаш изчезваха, когато слънцето ги огряваше директно отгоре, а в ранния следобед върховете блестяха толкова ярко, че почти приличаха на горящи свещи. През цялото време тези създадени от човек стълбове ни напомняха за ефимерността на природата и за поезията на съзнателното преживяване на околната среда.

Разбира се, заглавието на творбата те провокира поради вероятността да видиш как светкавици удрят стълбовете и танцуват по тях. Това е възможно. Всъщност де Мария избрал тази част на Ню Мексико именно поради сравнително високата честота на гръмотевични бури. Вероятността нараства през лятото, особено по време на дъждовните дни през юли и август. Но ако не видиш светкавици, не се притеснявай. При двете си пътувания до Полето на светкавиците успях да преоткрия сюблимния пейзаж на съвременния американски Запад, дори без да наблюдавам светкавици. Преживяванията ми в Полето на светкавиците не се различаваха от усещането, което възниква у мен, когато гледам картина от Алберт Бийрщат (по-долу), Фредерик Едуин Чърч или Томас Моран. Всички тези творци ме карат да искам да изляза под открито небе и да намеря местенце, където въздухът е свеж и чист, където усещам самота и независимост и където мога да размишлявам върху важните неща.

От д-р Лара Кюкендал.

Кенет Бейкър, Полето на светкавиците (Ню Хейвън: Университетско издаделство на Йейл, 2008 г. Suzaan Boettger, Earthworks: Изкуството и пейзажът на шестдесетте. (Бъркли: Издателство на Калифорнийския университет, 2002 г.).

Уолтър де Мария, “Полето на светкавиците: Някои факти, бележки, данни, информация, статистика и твърдения", Artforum 18, № 8 (април 1980 г.), стр. 58.