Робърт Смитсън, "Спираловиден кей"

Стивън: През 1970 г. Робърт Смитсън наел няколко души, които да му помогнат да създаде Спиралния кей. Стоим точно в средата на кея, разположен на ръба на Голямото солно езеро в Юта. Бет: Не го виждаме по начина, по който е съществувал първоначално, когато представлявал пресечна точка между сушата и много странната вода на езерото. Стивън: Това е безотточно огромно езеро, предимно със сладководна вода. Но не се отводнява, така че водата, която идва от реки и потоци, се събира и просто се изпарява. Което означава, че водата е наситена с минерали. Бет: Особено на сол, подобно на Мъртво море в Близкия изток. И това е един от малкото безотточни водни басейни, които съществуват по света. Стивън: Почти нищо не може да оцелее тук. Има малко видове риби, които живеят около местата, където се вливат някои от сладководните реки. Бет: Има и специален вид скариди и водорасли. Всъщност това са конкретен вид водорасли, на които се дължал розово- червеникавият оттенък на водата, когато Смитсън създал Спиралния кей. Но днес езерото е синьо. Стивън: С помощта на Галерия Даун, която го представлявала, Смитсън успял да докара челен товарач, самосвали и трактор, за да донесе тези базалтови камъни, пясък и почва. Бет: Като създал спирала, Смитсън създал множество места, където сушата и водата да се срещнат. Стивън: Но в момента, понеже Западът преживява период на суша, водата се е оттеглила и е далеч от творението. Бет: Така че вместо водата да запълва пространствата между спиралата, тук имаме пясък. По замисъл това е произведение на изкуството, което се променя в следствие на природното въздействие. Стивън: Смитсън се интересувал от ентропията – идеята за начина, по който нещата се разпадат. И неговата намеса в природния пейзаж е израз на начина, по който творците гледали на природните пейзажи в продължение на дълги години. Бет: Можем да се върнем към художници като Каспар Давид Фридрих, който размишлявал за всеобхватните размер и мощ на природата и миниатюрността на човека и това определено е една от темите тук. Поне за мен, докато стоя тук. Но можем също да размишляваме за значението на необятността на американския пейзаж, в американските картини от 19-и век. Или дори за значимостта ѝ за представителите на абстрактния експресионизъм през 50-е. Стивън: Можем да се върнем по-назад и да погледнем творбите на коренното население на Америка, дълго преди да пристигнат европейците. Геоглифите, по-добре познати като Линиите в пустинята Наска, в Перу, Южна Америка, или земните творби на културата Форт Ейншънт в Северна Америка. Всъщност формата на Спиралния кей се появява в петроглифите из целия американски Запад. Бет: Това е форма, която се среща често в природата, Стивън: Една от историите, с които Смитсън явно бил наясно, била вековната идея, че Голямото солено езеро съдържало водовъртеж, който някак свързвал езерото с Тихия океан. Идеята за спирала, или водовъртеж, присъства дори в историите преди Смитсън. Но това също така е скуптура, здраво свързана с 20-и век и индустриалната култура. 1970 г. била и годината на първия Ден на Земята, което е важен ранен момент в движението за опазване на околната среда. Идеята за човешкото въздействие върху природата очевидно влияе на това произведение. Бет: Денят на Земята бил ден, в който мислим за проблемите на околната среда, но връзката между растящата индустриална същност на Съединените щати и необятния, красив, девствен пейзаж, открил се пред новодошлите европейци, е тема в американските творби още от 19-и век. Оттук виждаме планини, виждаме базалта, образуван от вулкан. Усещаме много силно течението на времето, което, мисля, е било интересно за Смитсън. Като извежда изкуството навън в света, то става част от природните процеси. Не може да бъде съхранено. Стивън: През 1970 г. още се възприемала като радикална идеята да се свалят творбите от стената и да се показват извън дома или музея. Бет: Следователно извън комерсиалното – това вече не е произведение, което може да се купи и продаде. Стивън: Смитсън искал да създаде взаимовръзка между по-контролираното преживяване в галерията и насладата от изкуството навън. Може ли такова произведение да съществува и в Манхатън? Може ли да съществува и в галерия? Бет: Е, все пак карахме два часа от Солт Лейк Сити. Човек трябва да се превърне в поклонник, за да види това. Намираме се насред огромно пусто пространство в Американския Запад. Стивън: Все пак това произведение не останало да съществува само тук. Бет: Има видео, има въздушни снимки. Това е част от ефимерните творби от 60-е и 70-е години на 20-и век, които съществували чрез документирането им. Но това произведение все още съществува и тук. Стивън: И, честно – не мисля, че щях да оценя толкова пълно произведението, ако не бяхме дошли тук. Бет: Да стоиш тук, да гледаш Спиралния кей и да си наясно колко различен е от първоначалния си вид от 1970, това ме кара да мисля за музеите като места, на които доверяваме изкуството, заключваме го от самото време, съхраняваме го и създаваме специални условия, за да не позволим времето да го разруши. Но тук Смитсън създава нещо, което се очаква да бъде променено от времето. Стивън: Музеите сякаш опитват да направят невъзможното, което повдига интересен въпрос: какво правим с важните творби на изкуството, които целели да бъдат променени с времето? Това произведение и земята, на която се намира, са под контрола на Художествена фондация Диа. Какво прави една такава институция с нещо подобно? Опитва ли се да го защити? Позволява ли на природните и индустриалните фактори да променят пейзажа наоколо? Диа, заедно с Института по консервация Гети, взима решението редовно да документира този обект. Бет: Спомена идеята за ентропията, която е била толкова важна за Смитсън, идеята, че според законите на физиката тенденцията при всички неща е да се движат от ред към безредие, към хаос. Мисля, че я виждаме тук. Стивън: Смитсън налага геометричен ред на този природен пейзаж, на това огромно пространство, което се разпада в течение на милиони години. По-точно, тук можем да видим начина, по който намесата му се разпада. Бет: Мисля, че идеята, че това ще се разпадне след милиони години ни кара да осъзнаем краткостта на живота си в голямата схема на времето.