Спиралният кей на Смитсън

Силно пронизително бръмчене от нощното шкафче и вдигам глава, само за да ме заслепи червената светлина от малката — по размер, не и по звук — машинка на фона на чистия мрак. 4:00 сутринта. Oх. Веднага съм разкъсан от вечния сутрешен конфликт: още десет минути сън срещу прилива на адреналин, който иска да започне приключенията, които го очакват. Това бързо измества първото и осъзнавам, че днес е 25 септември, денят, който чакам през целия си живот (метафорично казано) и до който броя дните от пролетта насам. Това е денят на Спиралния кей.

Скачам от леглото и докато си взимам душ в главата ми се върти емблематичната снимка на Джафранко Горгони на култовата земна творба на Робърт Смитсън. “Събирам си багажа“ за еднодневното приключение, което ще ме отведе до отдалечен район в Юта. Срещам останалите от групата на гейта в LAX и от разговора ни веднага става ясно, че сме стигнали до този момент след десетилетия на очакване. През годините всички сме се чудели как преживяването ще отговори на представите (различни за всеки човек)? Дали ще ни “достави” трансформиращото преживяване, към което всички се стремим? Или ще станем жертви на прекалено високи и непостижими очаквания? Времето ще покаже.

Но наистина ще трябва време. Час на летището, последван от час и малко на самолета, после два часа и малко в автобус по най-неравната “пътека” (това със сигурност не беше път!), която може да си представи човек, и накрая 15 минути пеша. Почти осем часа след началото на деня най-сетне го видях. Най-накрая – Спиралният кей.

Но...той беше толкова...толкова...толкова малък. Не е възможно да е това! Естествено поради разстоянието изглеждаше по-малък и “порасна”, докато го наближавахме, но дори когато застанахме на скалите точно над него, изглеждаше доминиран от пейзажа. Още една изненада – водата от вече проникваше в скалите, но беше на значително разстояние от тях. Между кея и езерото имаше бяла покривка – идеалният образ на картичка на тиха зимна утрин, само че “снегът” не се беше разтопил от пламналото слънце. При по-близка инспекция “снегът” се оказа кристалчета сол, които отразяваха ярко слънчевите лъчи и близката вода;

Вървяхме около кея и слънцето нагорещавя кожата ни, мирисът на солен въздух изпълва носовете и белите ни дробове, а усещането за солните кристали полепва върху пръстите ни, когато коленичихме, за да проучим минералите, които обсипваха земята. Всеобхватно ароматно преживяване. После решихме да тръгнем покрай бялото одеяло до ръба на водата, борейки се със страховете си, че солта – която имаше отличителната характеристика на леда – ще се "счупи" и ще паднем в Голямото солено езеро отдолу (което беше физически невъзможно, тъй като водата не се намираше отдолу). От разстояние водата бе изглеждала прекрасно синя, но докато се приближавахме започна да преминава в множество цветове – нюанси на синьо, лилаво, розово и червено – миражът на пътника и несъмнено достоен за картина.

Стигнахме до парче земя, надничащо над кея, и седнахме на скалите, за да похапнем сандвичите си и да поговорим за целите на Смитсън и етичните проблеми в консервацията на творбата с няколко учени. Един от тях сравни Спиралния кей на Смитсън с поредицата Катедралата в Руан на Клод Моне, която показва едно и също място в различни моменти от деня, така че да може да се улови специфичната светлина и други нюанси на определения миг. Той каза "Смитсън прави това тук, но не го прави на платно, а го прави от самите елементи… тук има същия вид специфичност и, все пак, специфичност, която е субект на всякакви видове промени." Бе повдигнат въпросът за визията на Смитсън за творбата, мнението му за нейната и дали си е представял, че групи като нашата ще пътуват до това толкова отдалечено място заради творбата му.

Бе ни напомнено, че физическият кей е само част от творбата, която всъщност е триада от "скулптура" в пейзажа, есе от Смитсън и филм, който документира проекта. [1] Но с напредването на времето творбата се запечата в умовете на обществеността като една конкретна снимка, вече споменатата снимка от Джорджони, който се издигнал с хеликоптер и уловил творбата от перфектния ъгъл, така че да изглежда колосална, докато хълмовете изглеждат миниатюрни.

Това до голяма степен се дължи на факта, че кеят е потопен само няколко години след изграждането си и остава така за няколко десетилетия. Едва през последните няколко години е изплувал на повърхността и е станал “достъпен” за посещение. Въпреки че Смитсън вероятно не е имал намерение хората да отделят от времето си (и да си създават проблеми), за да го посетят, което повдига въпроса, който Лу постави, “За кого е тази творба?” (според Кулидж творбата е за Джорджони), че Смитсън го е направил буквално заради снимката. Всички се съгласиха, че самата скулптура е “жест”, но голяма част от нея е слабо документирана.

До този момент есето, филмът и снимката на Джорджони са целият ми опит със Спиралния кей на Смитсън, което вероятно се отнася за малкото, които търсят физическо преживяване на "жеста". Обект, чиято самоличност е толкова дълбоко преплетена с неговото документиране, е изпълнен с усложнения и парадокси, но поради интереса към мимолетността и бих могъл да си представя, че той ще бъде доста доволен от преходния характер на своя кей — как изчезва и се появява отново по воля на природата. Това е в основата на всички аргументи срещу консервирането на земната творба и позволява на обекта да изплува и да потъва с приливите. И все пак мисълта тази творба да изчезне под езерото за още тридесет години ме ужасява. С тези размишления наум се отправих обратно към кея. Щом не можех да съм сигурен дали той ще дочака завръщането ми в далечното бъдеще, по-добре беше да се разходя отново по скалите.

Този път се отделих от моите приятели, свалих фотоапарата и минах по спиралата в пълна тишина. Въпреки че физически бях сам, усетих присъствието на няколко невидими спътници: самата Майка природа, духът на Робърт Смитсън, който по някакъв начин присъстваше на скалите, и Бог. Мислех си за тях по начин, който иначе беше блокиран от силния шум на пренаселеното ми градско съществуване. Открих трансценденталното спокойствие, което усещах само докато чета поемите на Емерсън, чувах хорово изпълнение на "Amazing Grace" или се взирах в плаващите цветни полета на бездната от картината на Марк Ротко..

Тръгнах обратно към автобуса заедно с колегите ми. Бяхме някак смирени от красотата на природата и силата на изкуството и благодарни на Смитсън за това, че ни даде причина да стигнем до това спиращо дъха място.

По време на съпроводеното с тръскане пътуване обратно към града осъзнах, че бях направила поклонение в търсене на паметник, културна и историческа икона, но вместо това намерих наслада в естетиката на преходността. Спиралният кей не изглеждаше така, както си го представях – т.е. както на снимката от Джорджони – и съм благодарна за това. Благодарна съм, защото видях това произведение на 25 септември 2010 г. и никой не ще може да възпроизведе това, което видях през този ден, тъй като то се променя всеки ден с промяната на светлината, на прилива и на времето.

[1] Robert Smithson, “The Spiral Jetty” (1972); Robert Smithson and Nancy Holt's film on Spiral Jetty (Holt/Smithson Foundation).

Прочети глава от Reframing Art History за пресъздаването на земно изкуство: Earthworks, Borderlands, Ecology.