Джеймс Търел, Небесното пространство, Пътят на цветовете

Стивън: Намираме се в малка сграда на територията на Музея на американското изкуство "Кристалните мостове" в зала, проектирана от Джеймс Търел и гледаме навън през окулус, дупка без стъкло. Бет: И самата стая е кръгла. Входът е по-тесен в горната част и по-широк в долната. Геометричните форми на пространството са много прости. Стивън: Сякаш природни. Докато записваме това часът е шест сутринта. Джеймс Търел се включва само при изгрев и залез. Бет: И докато седим тук, светлините, които са на ръба, където камъкът се среща със стената, променят цвета си. Стивън: Но не просто стените променят цвета си, а цветът на небето сякаш се променя, така че сега гледам този интересен жълтозелен цвят и небето е много интензивно оцветено в богат, ярък индиго цвят. Бет: Мигове преди това стените бяха в дълбок зеленикавожълт цвят и през окулуса видяхме червеникавосив цвят. Тук времето е важно – много бавното движение на изгрева – а също и времевия мащаб, промяната на светлините, които Търел е нагласил за нас. Стивън: Бих казал, че има трета промяна на времето, която е пренастройката на собствените ни очи. И това е взаимодействие между природата, намесата на твореца и собственото ни преживяване. Всичко тук е се гради на взаимоотношението между видимите цветове – единствено поради начина, по който е променена "рамката" на небето. Бет: Това ме кара да размишлявам как всичко зависи от останалите елементи, всичко е свързано с нещата около себе си. Кара ме да мисля, че няма една-единствена истина, а всичко зависи от човешкото зрение, човешкия фактор, собствените ни възприятия. Стивън: И тук говорим за цвета на небето. Тук говорим за земята отдолу. Нищо не може да бъде по-стабилно и все пак Джеймс Търел, художникът, е разкрил тази взаимна връзка между нас и света около нас. Бет: Обикновено приемаме творбите на изкуството като неща, които не се променят. Картината в музея тази седмица е същата картина и през следващата. В определен смисъл това е част от идеята за изкуството през вековете – това, че предаваме нещо, което не се променя, което се запазва. Стивън: Което ни надживява. Бет: Да, а тук Търел е създал нещо, което еволюира и се променя, и ти изглежда по-различно, отколкото на мен. Стивън: Светлините отново се промениха и сега има чудно розово сияние отвътре, а небето е в дълбок морскозелен цвят. Работата на Джеймс Търел се смята за земна творба. Тоест, творба, която използва природата за палета, вместо боя на платно. Бет: Този метод започва да се използва през 60-те години на 20-и век, период, в който вниманието се е насочвало към въздействието на хората върху природата и начина, по който застрашаваме дома си, Земята. Стивън: Тук сме в един облачен ден, което ни дава това много "меко" небе и контрастира с много резките ръбове, а смятам, че това е важно в творбата на Търел. Бет: Много е трудно да не гледаме на това като на око. Кръглата форма на стаята, два кръга вътре в това, цветната зона в центъра. Сякаш гледам с очите си и има око, което ме гледа. Стивън: Това е древна идея и вероятно най-известният пример за това е Пантеонът в Рим с неговия окулус и, всъщност, думата окулус е със същия корен като думата окуляр и означава око, и винаги е имало определена връзка между погледът ни нагоре, към небесата, и начина, по който окото на Бог може би гледа надолу към нас. Бет: Денят започна и можем да видим външния свят и усещам това напрежение между нещата, които си остават непроменени – кръглата форма на стаята – и небето, което сега се променя по-видимо с идването на светлината. Виждаме повече птици, повече облаци. Има напрежение между покоя и движението.