Мая Лин, Мемориал на ветераните от войната във Виетнам

Стивън: Намираме се във Вашингтон и гледаме Мемориала на ветераните от войната във Виетнам. Бет: Който се намира точно между Вашингтонския монумент и паметника Линкълн Мемориал. Мая Лин, архитектът на мемориала, е търсела начин да обедини мемориала с миналото на нацията, да събере в едно миналото и настоящето. Стивън: Това е много дълга поредица каменни плочи, като този силно отразяващ светлината черен гранит всъщност сочи и към двата монумента. Бет: Въпреки че архитектката не искала тези стени да се наричат "стени", в определен смисъл те са такива, но са много тънки, сякаш потънали в земята и на тях са гравирани имената на военнослужещите, които са загинали във Войната във Виетнам. Стивън: Понастоящем има над 58 000 имена и, всъщност, се добавят още и още. Броят им ни изумява. Докато вървиш по този път все едно потъваш в земята. Тя се разгръща и разкрива тези имена. Понеже повърхността на камъка така добре отразява светлината, той става огледало и всъщност изглежда сякаш повърхността край имената е по-груба от самите тях. Бет: Идеята на Мая Лин била, че имената били самата реалност, материалът на монумента. А огледалните свойства на гранита отваряли портал към друг свят, в който не можем да навлезем, но в който можем да надникнем. Стивън: Тя казва, че когато за пръв път посетила мястото, искала да разкрие тази картина. Бет: Всъщност, тя казала: "Имах простия импулс да разрежа повърхността на земята. Представих си, че взимам нощ и я разрязвам отварям я, а изначалните насилие и болка ще се излекуват с времето." Тя пише: "Че гледката на монумента би помогнала на хората да се примирят със смъртта на любимите си." Стивън: Тук ни се разкрива пътешествие. Вървиш надолу, откриваш името на любим човек, гравирано на камъка, в тон с хронологичната последователност на смъртта на всички тези войници, а после излизаш обратно. Бет: Точно така. В центъра стартираме хронологично и вървим надясно, където стигаме до стената, а после продължаваме отново по долния край на лявата страна и отново към центъра. Докато преминаваме през центъра, пътят се разширява и гранитът се извисява над 10 фута (3 метра) над нас. Стивън: Имената са станали символ на този човек, умножен над 58 000 пъти, но въпреки че това е абстракция, съществува и тази съвсем конкретна реалност – това е място, на което семейството може да се събере, за да си спомни за дадения човек. Бет: Мая Лин казва, че името като абстракция означава повече за семейството и любимите от една снимка. Снимката представя някого в определен момент, на определено място, в един миг от живота им, докато името може да ни припомни всичко за този човек. Стивън: Събирането на имената също въздейства силно. Докато слизаш, докато вървиш надолу покрай монумента, тези имена придобиват огромна сила. Бет: Преживяването е много по-различно от това при предходни военни мемориали. Когато помислим за историята им, често мислим за мемориалите на военни герои като монумента на Лорд Нелсън на площад Трафалгар или може да се сетим за мемориала на Шоу от Август Сен Годенс в Националната Галерия, където един герой води анонимна армия, а алегорична фигура, представляваща мира и смъртта. Тази комбинация от алегория и героизъм, която обикновено се среща при мемориалите, тук напълно липсва. Стивън: Как може човек да създаде значим мемориал през късните години на 20-ти век? Какво е значението на премахването на този тип представяне? Какво е значението на създаването на нещо, което е толкова подсъзнателно абстрактно и все пак толкова силно и значимо? Бет: Очевидно, комитетът, който оценил това, решил, че тази абстракция е най-доброто решение. Интересно е да знаем, че комитетът не знаел коя е Мая Лин. Имало 1400 кандидатури, напълно анонимни. Тогава Мая Лин била студентка в Йейл, от азиатско-американски произход и учела архитектура. Интересно е да си представим какво би могло да се случи, ако са знаели от кого е тази кандидатура. Стивън: След като идентичността ѝ била разкрита, имало много вълнение и расизъм. Имало и вълнение относно абстракцията. В крайна сметка това било разрешено чрез добавянето на много по-натуралистична скулптура в съседство с главния мемориал. Бет: Скулптура, която показва войници по много натуралистичен начин, триизмерно, която също е със силно въздействие, но има много по-публичен характер и не е дотолкова лична. Стивън: Мая Лин брилянтно постигнала публично пространство, което носи личен оттенък. Можем да усетим гравираните имена. Приближаваме се, за да ги прочетем, да ги осъзнаем. Виетнамският мемориал на Мая Лин е един от най-успешните мемориали в страната. Бет: И очевидно е един от най-посещаваните монументи във Вашингтон. В по-късна статия, където пише за идеите си за монумента, Мая Лин казала: "Той би бил пресечна точка между нашия свят и по-тихия, по-тъмен, по-мирен свят отвъд. Избрах черен гранит, за да дам на повърхността огледални свойства и чувство за покой. Никога не съм гледала на мемориала като на стена, на обект, а като на процеп в земята, отвор. Огледалният ефект удвоява размера на парка, създавайки два свята – един, от който сме част, и друг, в който не можем да влезем." Стивън: Дори този черен гранит създал полемика. Тя също говорила за това как не можела да очаква гранит от Канада или Швеция, две страни, които имали черен гранит от много добро качество, понеже имало твърде много политически товар, понеже отстъпници от военна служба били избягали в тези страни. Бет: Един противник на нейния проект казал: "Човек няма нужда от артистично образование, за да види мемориала, какъвто е – черен белег, сякаш скрит от срам в дупка в земята." Но не е така – аз мисля, че това много се различава от идеята на Мая Лин за стената. Тя специално предприела аполитичен подход и искала дизайнът да напомня за ветераните, които отдали живота си, а не за политическите спорове, не за това дали войната била нещо срамно, или нещо доблестно. Стивън: Хората в страната воювали не само във войната, но после и помежду си относно значението ѝ. Мая Лин мъдро отбегнала това и просто поставила имената – силата на броя на онези, които загинали. Бет: Тя също писала: "Стената се дематериализира и позволява имената да станат обект на влияние – чисти и огледални повърхности, които биха позволили на посетителите да видят себе си и името.